И после кучетата на Кий са подгонили звяра право към окървавеното тяло на Били. Колко ли време го е ръфало онова обезумяло чудовище, преди кучетата да се присъединят към него? Дали са се борили да убият глигана или да пируват с човешката плът?
Калта, кръвта, воят, ръмженето и беснеенето над умиращия човек. Защо? Как? Колко дълго? И как щеше Девлин да се освободи от мислите, от въпросите? И защо Сам Кий смяташе, че може да направи това с един човек и после да го повтори с Девлин? Защо?
Девлин се облегна на стената и се остави на горещата вода да го пречисти. Без капка съмнение знаеше, че неговото оцеляване е възможно само ако Сам Кий умре.
21.
Лийлани тръгна към ресторант „Да“. Носеше малка чанта, в която имаше паста за зъби и нова четка. Не се нуждаеше от тях, но бе решила да изглежда така, сякаш е пазарувала. Щом се приближи до офиса на Кий, тя спря и се престори, че чете информационното табло на вратата на съседния магазин. Но всъщност крадешком гледаше през витрината. Лампите бяха запалени, но вътре като че ли нямаше никой. Лийлани се заслуша, но не чу говор или движение. Изведнъж вътре иззвъня телефон. Тя се стресна и бързо отмина.
В офиса Енгъл вдигна слушалката. Знаеше кой се обажда.
— Е, и? — изръмжа дрезгавият глас.
Адвокатът вече бе приготвил отговора си.
— Още нищо не е потвърдено. И двамата не са били в града през целия ден. Нашият приятел явно е спретнал посрещане на госта си. Но не разбрах как е минало празненството.
— По дяволите, какво ти става, Енгъл?
— Предпочитам да бъде дискретен.
— Премахнал ли е онзи досадник или не?
— Не знам.
— Да. Точно както предполагах.
Линията заглъхна, без Лиху да каже дочуване. Ала на Енгъл не му пукаше. Единственото му желание беше разговорът да приключи.
Лиху затвори и набра друг номер. В едно двуетажно бунгало, разположено в жилищния комплекс за офицери в казармата „Шофийлд“ на остров Оаху, иззвъня телефон. Полковник-лейтенант Джордж Уокър, който току-що се бе прибрал от нощния сеанс с Тей Уилямс, вдигна слушалката.
Уокър се наслаждаваше на съботната вечер сам, пиеше оригинално шотландско уиски, гледаше Си Ен Ен и четеше последното издание на един от четирите финансови вестника, за които се бе абонирал. Щом чу гласа от другия край на линията, той разбра, че спокойната му вечер е приключила.
— Адски много време ти отне, докато отговориш на съобщението на пейджъра — прогърмя гласът.
— Бях на полева работа. Върнах се преди малко. Затвори и ще ти се обадя.
— Така ли? Знам кое смрадливо поле си орал, войнико. Хайде, обади ми се. Важно е.
Уокър затвори. Не обичаше Лиху да му се обажда вкъщи. Знаеше, че компютризираната телефонна система в армията записва всеки разговор, проведен в базата. Никога не се обаждаше на Лиху оттам. Трябваше да отговори на проклетия пейджър.
Той остави вестника, евтиното уиски и монотонно бръмчащия телевизор и отиде при колата си. Погледна часовника. Минаваше единайсет, така че нямаше да е странно, ако излезе от базата да си купи нещо. В казармата имаше много магазини, но те не работеха непрекъснато.
Уокър мина покрай поста и се отправи към Уахиава. Спря на гара Ексън, остави колата близо до телефонните автомати и се обади на Лиху, който започна да говори, без да губи време.
— Добре. Слушай.
Уокър разбра, че устата на Лиху е пълна с храна. Представи си го как пръска слюнки и трохи в телефонната слушалка, докато говори.
— Трябва ми опис на всичко наше, което е изнесено от острова и на всичко, което още е там. Искам абсолютно всичко да бъде транспортирано до складовите помещения. Ясно ли е?
— Да.
— Тогава намери твоя човек от охраната и му кажи да ми се обади. Трябва да се погрижим за двама души. Схващаш ли?
— Кои?
— Какво ти пука кои са, да ти го начукам? Защо ти е да знаеш? Само се залови с графика, така че хората, които той иска да използва, да са свободни.
— За кога?
— Веднага. Колкото е възможно по-скоро.
— Ще отнеме време, докато се освободят.
— Направи го бързо.
Уокър се намръщи, но знаеше, че няма смисъл да спори.
— Добре.
— Обади ми се, когато получиш информацията и я обработиш. И стоката да е на пристанището. Ще дойда да взема описа.