— Не ми се вярва. Макар че местната полиция явно е склонна да настоява за този вариант поради липса на друго обяснение.
— Те не са намерили причина?
— Не.
— Дали са се заели сериозно със случая?
— Не бих казал.
— Защо?
— Били Кранстън явно е деградирал през годините. Водил е живот на скитник. На бездомник. За тях той не беше човек от значение.
— За тях?
— Да. Той не беше важен за тях.
— Как е паднал толкова ниско?
— Войната. Животът. Знам ли?
Девлин се опита да си представи Били Кранстън, превърнал се в бездомен ветеран от виетнамската война, скитащ се из безлюдната тропическа гора на Хаваи, но не можа.
— А баща му? Какво мисли той?
— Той смята, че синът му е убит.
— Защо?
Чоу посочи кафявата папка.
— Прочети лекарската експертиза. Според съдебномедицинските експерти тялото е стояло в тропическата гора най-малко две седмици. По-голямата част от коремната кухина е изкормена и изядена. Останалите органи са разложени. Но един от лекарите предполага, че може би е забелязал рана върху надкостницата на задното ребро отляво. Разрезът е такъв, че не би могло да е от зъби на животно.
— Тогава нож?
— Вероятно.
Девлин се обърна и погледна Чоу.
— Трябва да е бил дълъг нож, за да достигне до задното ребро.
— Да.
— От лявата страна?
— Да.
— Забит от човек, използващ дясната си ръка, достатъчно силен, за да го промуши почти през цялото тяло.
— Очевидно.
— И са го оставили насред тропическата гора, за да послужи за храна на дивите зверове.
Чоу кимна.
— И нямаме представа защо?
— Никаква.
Девлин повтори въпроса си не толкова към Чоу, колкото към самия себе си:
— Как, по дяволите, е могъл да свърши по този начин?
— Прочети папката. Може би генерал Кранстън ще ти каже повече. Ти трябва да намериш отговорите на всички въпроси около тази история. Кранстън настоява да финансира нашето разследване. Ако не успее, аз лично ще възстановя сумите на компанията. Прочети доклада. Свържи се с нашето представителство в Хонолулу. После говори с генерал Кранстън. Аз трябва утре да съм в Хонконг. Моля те, дръж ме в течение.
— Добре.
Чоу направи крачка към Девлин.
— Нямаше да бъда съвсем искрен, ако не ти кажа, Джак, че мислех да възложа това на някой друг. Смятах, че може би ще ти е нужно повече време да се възстановиш. И да изживееш смъртта на баща си. Но ти познаваше Били Кранстън. Знам, че някога той означаваше много за теб.
— И още е така.
— Да. Имах чувството, че ще искаш да разследваш случая.
— Да, така е.
— Добре.
Чоу хвана ръката на Девлин.
— Дай най-доброто от себе си, Джак.
Девлин кимна. По някакъв начин, може би само чрез този физически допир, Чоу бе предал дълбочината на чувствата си на Девлин.
Срещата приключи. Може би щеше да е добре, ако бяха останали да поговорят повече през нощта, но това беше нещо, което Чоу никога не би направил. Без да пророни дума повече, единственият човек на света, когото Девлин би приел за свой командир, взе една малка кожена папка, оставена на бюрото в хотелската стая, и се отправи към вратата.
Девлин не помръдна, парализиран от силата на чувствата си. След толкова години на съвместна работа с Чоу Девлин все още се учудваше на въздействието, което този мъж му оказваше. Не усещаше само собствената си реакция към ужасната смърт на Били Кранстън, но и безмълвния гняв на Чоу заради случилото се.
Вратата на апартамента се затвори тихо. Чоу си беше тръгнал. Девлин трябваше да положи усилия, за да извърши някакво движение, да излезе от унеса, в който беше изпаднал и да се върне към реалността. В стаята беше станало тъмно и последните остатъци от залеза се губеха в мъглявото небе. Девлин се размърда и запали лампите, опитвайки се да изпълни стаята с топла ярка светлина, която да прогони виолетовочервеникавия сумрак, обхванал това усамотено пространство в небето.
Седна отново на дивана, взе кафявата папка и я отвори. Вътре имаше три страници с инициалите на „Пасифик Рим“, изписани с бележки, резюмиращи доклада от първоначалните разговори с Джаспър Кранстън. Имаше и четири страници фотокопия от медицинската експертиза на аутопсията, направена в Хило. Както и екземпляр от доклада на полицията в Хило, област Пуна. Там бяха и снимките. Дванайсет на брой. Цветни. Зловещи.