Девлин гледаше силуета й, очертан на фона на синьото небе и белите облаци. Усещайки невъздържаното естествено сладострастие на Лийлани, той почувства как западняшкото му джентълменско самообладание се изпарява в хладния ветрец.
Лийлани изпита оргазъм с усмивка на облекчение, със затворени очи и отмятайки глава в някакъв древен вътрешен ритъм. В онзи миг беше съвсем сама, но все пак успя да го сподели с Девлин. Той свърши няколко секунди след нея и тя потрепери, стискайки пениса му в тялото си, за да засили насладата и удоволствието му.
Лийлани бавно и внимателно се отпусна и легна върху него. Сложи глава на рамото му и остана така, докато учестеното му дишане се нормализира.
Девлин затвори очи и заспа, но само за няколко минути. Тя стана и когато хладният вятър лъхна влагата между телата им, той се събуди. Чувстваше се освежен и удивително жизнен.
Плуваха в топлите сини води, наслаждавайки се на меката им ласка.
Девлин излезе пръв и седна на пясъка. Слънцето изсуши и затопли бялата му кожа. След няколко минути Лийлани спокойно излезе от океана. Камъчетата изобщо не я затрудняваха. От тялото й капеше вода и бронзовата й кожа сякаш беше намазана с масло. Тя изтри солта от лицето си с грациозните си пръсти и се приближи до Девлин.
Той стана и избърса водата от гладката й кожа. Допирът до влажното й стегнато тяло беше чудесен. Наслади й се, без да изпитва непреодолимото желание да прави любов с нея. Двамата седнаха на хавлията, докато слънцето изсуши телата им. После се облякоха и се загледаха в океана.
— По-добре ли се чувстваш? — попита Девлин.
Лийлани сви рамене.
— По-добре ли?
Предпазливият й отговор го предизвика да каже:
— Трябва отново да се държим като непознати.
— Това е обичайната реакция на мъжа, след като се сближи с някоя жена. Докато пак се възбуди. И тогава пак иска да се сближи.
— А жените?
— При тях не потребността от секс ги кара да се сближават с мъж, а нещо друго. Някаква друга необходимост.
— Каква?
— Не знам. Само знам, че е нещо повече от секс.
— За щастие или не, в живота си не съм имал възможност да изпитам онова друго нещо.
— Защо?
— Защото никога не се задържам дълго на едно място. И защото всичко друго обикновено е опасно.
— Кое например?
— Ами, точно както сме в момента.
Лийлани замълча и се вгледа в плискащите се сини води.
— Каза, че някой се опитал да те убие.
— Предполагам, че беше Кий.
— Но не си сигурен.
— Това е само въпрос на време. Предизвиках реакцията му. Той сам ще се разкрие.
— Да се надяваме, че преди това няма да те убият.
— Да — погледна я Девлин.
— Така ли действаш? Преследваш ги, докато те свършат с теб или ти с тях?
— Горе-долу.
— И какво смяташ да правиш сега?
— Трябва да намеря отговорите на много въпроси. Нямам представа как Били е попаднал в онази забравена от бога част на тропическата гора. Не знам защо Кий го е убил. Нито колко хора контролира. Или какъв е бил мотивът му.
— А какво знаеш?
— Знам, че този проклет град не ми харесва — с обърканите си и страхливи хора. И онзи опасен и брутален тип Кий. Убеден съм, че не действа сам. Някой ме следи, вероятно откакто пристигнах тук. Със сигурност, откакто се срещнах с баща ти.
— С какво бих могла да ти помогна?
Девлин се замисли за миг.
— Разбери кои са хората, които Кий използва. Къде живеят. С какво се занимават.
Лийлани кимна.
— Това няма да е много трудно. Жените в града мразят онези типове. Нещо друго?
— Да. Нужна ми е кола. Провери в града дали някой продава. Не говори за мен. Само разбери и ми кажи.
— Добре. Как да се свържа с теб?
— Извън града има една къща. На връщане ще ме оставиш там. Имаме телефон. Ще запомниш ли номера?
— Кажи го.
— 555–8774.
— Запомних го.
— Можеш ли да ми се обадиш, без никой да забележи?
— По дяволите, половината ден прекарвам до телефона в кухнята. Поръчвам продукти. Никой няма да забележи.
— Добре. А сега искам да ти задам един въпрос.
— Какъв?
— Искам да знам защо си тук. Какво всъщност целиш?
Лийлани извърна очи, изду бузи и изпусна въздуха. Знаеше, че помежду им вече не може да има лъжи и полуистини.