— Ясно. Благодаря. Бързо действаш. Внимавай.
Линията прекъсна. Девлин набра номера, уговори се, довърши овесените ядки и помоли Тули да го закара до кръстовището, където магистрала 130 пресичаше прекия път за Кахоа.
Чувстваше се изложен на показ, докато стоеше на магистралата. Жената, с която бе разговарял по телефона, закъсняваше вече с десет минути. Девлин се скри и се примири с факта, че хавайците никога не идват навреме, когато една кола спря от другата страна на магистралата. Беше стар олющен жълт „Форд ЛТД“ с грозни петна от ръжда.
Девлин излезе от гората и пресече пътя. Усмихна се мило и махна. Притесни се, че жената може би се чувства неудобно, задето се среща с непознат мъж на магистралата. Опита се да я успокои, като извика:
— Здравейте. Извинявайте, че се срещаме тук, но една приятелка ме остави на път за Кеау.
Жената надникна през прозореца. Изглеждаше нервна. Девлин веднага разбра, че тя никога не би се съгласила на подобна среща, ако не й се налагаше да продаде колата.
Вратата от страната на шофьора беше вдлъбната, но инак фордът изглеждаше здрав. По звука на двигателя Девлин установи, че моторът отдавна не е бил ремонтиран. Но не харчеше много масло и по начина, по който колата спря, Девлин прецени, че спирачките работят. Фордът притежаваше главното качество, което му трябваше — беше типичен за Кахоа.
Девлин заобиколи от другата страна, отвори вратата и седна на предната седалка, без да иска разрешение. Не искаше да стои на пътя.
— Значи това е колата?
Жената кимна. Дори един такъв глупав въпрос не успокои нервите й. Девлин реши, че тя и колата си подхождат. И двете изглеждаха износени. Той се усмихна отново, но това не помогна. Жената се мръщеше, хапеше устни и гледаше Девлин с широко отворени очи.
Той се обърна. На задната седалка седяха две мършави момчета, облечени в мръсни дрехи. Едното беше на около десет, а другото — на пет години, но изглеждаха по-големи. Между тях се мъдреше момиченце на около годинка. Беше увита в ръчно плетено одеяло и спеше дълбоко. Явно е спяла, когато Девлин се бе обадил и майката я бе сложила на задната седалка при момчетата. Нищо не можеше да я спре, за да се отърве от старата таратайка. Със същия успех можеше да окачи на врата си табелка с надпис: „Трябват ми пари“.
Той се усмихна и я остави да се пазари. Попита я колко иска.
Жената формулира отговора си като въпрос.
— Петстотин?
— Петстотин — потвърди Девлин, опитвайки се да й помогне.
Тя го погледна, за да види дали е съгласен с цената, или е готов да спори.
— Ще я взема при две условия — каза той.
Жената го изгледа подозрително.
— Оставете ми регистрационните номера за няколко дни, за да извърша прехвърлянето безпроблемно и ми обещайте да пазите продажбата в тайна. Не обичам хората да си пъхат носа в работите ми.
— Божичко, господине, какво смятате да правите? Да ограбите банка?
— Не. Нищо незаконно. Обещавам.
— Ако не ми върнете регистрационните номера, ще я обявя за открадната.
— Добре.
Тя подписа акта за собственост и му връчи регистрационните номера, преди да е платил. Девлин й даде пет стодоларови банкноти с надеждата, че едрите пари няма да й причинят затруднения. Жената напъха парите в смачканата си чанта, без да каже нищо.
— Мога да ви закарам до вас.
— Не — отговори тя. — Трябва да отида в града.
Девлин се надяваше, че първата й работа ще бъде да купи нещо за ядене на децата.
— Добре — рече тя. — Кога ще ми върнете регистрационните номера?
— Напишете ми адреса си.
Жената извади от чантата си писалка и надраска номера на някаква пощенска кутия. После се обърна към момчетата.
— Нали чухте какво каза човекът? Ако някой пита за колата, ще кажете, че не знаете нищо.
Те кимнаха, без да се колебаят. Изглежда не се стесняваха да лъжат. Тези хора явно едва свързваха двата края и това означаваше, че са готови на всичко.
Закара ги до покрайнините на града. Майката и децата бързо слязоха от колата. Изглеждаха доволни.
Девлин им махна, учуди се, като видя, че жената му се усмихна и потегли към безопасната къща.
Снаряжението беше грижливо подредено до стената на дневната. Тули вечеряше консервирано месо, хляб и бира. На масата до него лежеше заредена пушка „Мозберг“.
— Страхотна кола, братко.
— Благодаря.
— Обадиха се от агенцията. Казаха да им позвъниш.