Девлин набра номера на „Пасифик Рим“. Нощният дежурен офицер му прочете съобщението. „Обади се един човек на име Нихики. Имал важна информация за теб. Иска да се срещнете довечера в «Макдоналдс» в центъра на Хило, улица «Пукихае». В десет часа. Свържи се с него на следния номер, за да потвърдиш, че ще отидеш. 555–2301.“
— Добре. Благодаря.
Девлин затвори и погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да измине петдесетте километра до Хило, но се запита какво толкова важно има да му казва ченгето. Набра номера, който Нихики бе оставил. Отговори телефонният секретар. Девлин се замисли за секунда, после реши да изпълни молбата на детектива. Беше по-добре да сътрудничи на местния полицай, отколкото да го ядоса.
— Обажда се Девлин. В десет часа ще бъда там.
Затвори и се обърна към Тули.
— Искаш ли десерт?
— Разбира се.
— Какво ще кажеш за „Макдоналдс“?
— Да, мога да изям няколко хамбургера.
Девлин взе пушката и я провери. Метна я на рамо, погледна в лазерния прицел, щракна предпазителя и я подаде на самоанеца. Бойно оръжие. Помпа. С осем патрона. Направена за американския бързо поразяващ антитерористичен екип от морски пехотинци „Юмрук“.
— Вземи мозберга и пикапа. Ще отидем поотделно. Аз трябва да се срещна със сержанта от полицията, с когото разговарях в Хило. Ченгето, което отговаря за случая на Били. Имал информация за мен.
Тули пъхна последната хапка в устата си, кимна и тръгна след Девлин. Качи се в пикапа и зачака.
— Слушай — рече Девлин, — нямам представа за какво става дума. Последния път, когато разговаряхме, ченгето се държа гадно, затова не знам защо сега иска да ми дава информация. Ето защо, внимавай. Ще ти дам пет минути преднина. Скрий се някъде, откъдето ще виждаш паркинга и ресторанта. Стой настрана. Ще се намесиш само в краен случай. Ще взема само регистрирания си пистолет. Не искам да имам неприятности заради другите оръжия.
— Добре, шефе. Ще те прикривам.
— Тръгвай.
Девлин почука на капака и скоро остана сам. Стоеше под пълната луна, изгряла на ясното хавайско небе. Вдигна глава и се вторачи в препускащите облаци. Замисли се за Лийлани. Сякаш докосна всичко на острова — вятъра, океана, луната и слънцето. Видя лицето й. Чу гласа й. После изби тези мисли от главата си, съзнавайки, че има още много работа.
Приближи се до форда и се усмихна на старата кола. Доста желязо са използвали в онези дни, помисли той.
Седна зад волана, включи двигателя, заслуша се в гърленото бучене и потегли за Хило по магистрала 130.
Не беше огледал колата, затова отвори жабката, надникна вътре и провери контролните уреди. Намери само една празна пластмасова чаша. Пробва копчетата за автоматично отваряне на прозорците. Работеше само копчето от неговата страна. Пусна радиото. За секунда не чу нищо, сетне от тонколоните прозвуча гласът на Брус Спрингстийн. „Кити се върна в града“. Девлин се засмя на глас. Приятна изненада. Усили звука. Спомни си снимката на обложката на албума — младия, слаб и спокоен Брус Спрингстийн, който стоеше сред приятелите си музиканти пред една витрина в Джърси. Стара витрина. В избледнели цветове. Като онези в Кахоа.
Опита се да си спомни другите песни от албума, после се отказа.
Лийлани влезе в магазина на отсрещната страна на улицата и се озова в една обстановка, където мигновено се отпусна. Мястото беше някаква комбинация от книжарница, кафене и занаятчийски магазин. Предната стая беше украсена с удобни плетени мебели, подплатени с възглавнички. До една лавица със стари вестници и списания имаше квадратна дървена маса и четири стола. На покривката бяха наредени салфетки, мляко и захар. Имаше и витрина с бижута, малки дървени кутии, пръстени и гривни. Всички изработени на ръка. Съседната лавица беше отрупана с пощенски картички и други дреболии. По-навътре имаше тезгях, машина за еспресо и двайсет и пет литров бидон за минерална вода. На рафтовете бяха сложени книги — здравеопазване, готварство, холистична медицина, религии и медитация. Навсякъде се носеше сладникавото ухание на тамян. От магнетофона звучеше приглушена музика.
Около плетената масичка за кафе в предната част на магазина седяха три жени. Всички пиеха чай. Лийлани познаваше две от тях. Те бяха сервитьорки в „Парадайз“. По-възрастната се усмихна и каза:
— Здравейте. Казвам се Джанет.
Жената беше брюнетка с татуирано на рамото цвете и майка на децата, които играеха край ресторанта, докато тя работеше. Джанет посочи една дребна блондинка и я представи: