— Това е Уенди.
Третата жена — яка тъмнокоса дама, облечена в селска блуза и дълга черна пола — рече:
— Аз съм Луиз. Съдържателката на това място.
Лийлани се ръкува с тях и каза:
— Името ми е Лийлани. Нова съм в града. Наскоро започнах работа в ресторант „Да“ отсреща.
— Знаем — рече Джанет. — Повечето мъже в града говорят за теб.
Лийлани се усмихна.
— Ами, хубаво. И какво казват?
Тази реакция премахна бариерата. Джанет се засмя. Останалите също. В магазина влязоха още две посетителки.
— Какво толкова смешно има? — попита едната.
Джанет се обърна.
— Тъкмо се готвехме да кажем на Лийлани какво говорят местните момчета за нея.
— Нали уж щяхме да говорим за здравния център.
Джанет махна с ръка…
— След минутка.
После се обърна към Лийлани и добави:
— Първото нещо, което трябва да знаеш за Кахоа, е, че осемдесет процента от мъжете са свине.
— Деветдесет — поправи я Уенди.
— Деветдесет и пет — обади се една от новодошлите.
Веднага щом спря на паркинга пред „Макдоналдс“, Девлин изпита безпокойство. Намираше се в старата част на града. Улицата беше оживена, но пространството зад нея беше пусто. Покрай паркинга минаваше една тъмна странична уличка, дълга около петдесет метра, а после имаше редица складове, които изглеждаха изоставени.
— Какво ли е намислил онзи тип, по дяволите? — измърмори той.
Девлин откара форда на мястото за инвалиди, точно пред входа на „Макдоналдс“ и усети тръпки, които минаха през цялото му тяло. Представи си как лежи в някаква ужасна хавайска болница, превързан от главата до петите, с тръбички, прикачени на ръцете, очаквайки раните да зараснат и съзнавайки, че никога няма да бъде същият. Той се отърси от видението и натисна спирачките. Запита се откога в главата му бяха започнали да нахлуват подобни мисли. Изведнъж намрази Нихики, задето му се беше обадил по този начин.
Девлин слезе от колата и отново погледна към пълната луна, този път за да прецени доколко ще бъде осветено тъмното пространство до паркинга. В средата бяха спрели две коли, а в единия край — трета. Всички бяха празни. Пикапът на Тули стоеше в далечния ъгъл, точно до кръгчето светлина под ярката лампа.
Девлин не показа, че е видял пикапа. Отдалечи се от форда и тръгна към ресторанта. Отвори първата врата, сетне втората и влезе в чистото и ярко осветено заведение — копие на множеството подобни из цял свят. Обстановката беше позната и същевременно неизвестна. Девлин огледа посетителите и забеляза Нихики, който седеше сам до една маса в средата на ресторанта. Близо до него една възрастна дама пиеше кафе, а местно семейство — майка, баща и две малки дъщери — ядеше млечен сладолед.
Девлин имаше чувството, че ресторантът ще затваря. Това беше чудесно за него. Семейството явно щеше да си тръгва скоро. Колкото по-малко клиенти имаше, толкова по-добре.
Без да обръща внимание на Нихики, той се приближи до тезгяха. Там имаше само един човек — дебела млада хавайка, която се усмихна и го попита за поръчката му. Беше облечена в кафяво-червен панталон, риза и бейзболна шапка в същия цвят. Девлин си поръча само кафе.
Момичето му наля една чаша и сложи в чинийката пакетчета захар и пластмасова бъркалка. Той взе само кафето и се отправи към масата на Нихики.
Полицаят беше точно такъв, какъвто си го представяше. Уморен. Нервен. И облечен досущ като последния път — бяла риза и черен панталон. Вратовръзката му беше завързана хлабаво и твърде къса.
— Какво толкова важно има? — попита Девлин.
Детективът го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. Все едно нямаше представа защо Девлин е там и се опитваше да измисли какво да каже.
Девлин отпи от кафето и отново го погледна.
Ченгето започна да говори.
— Виж какво, получихме информация за твоя човек. Изглежда са замесени някои от местните момчета.
— Кои местни момчета?
— Не мога да ти кажа, но ще извършим арести. Скоро. Ето защо те молим да стоиш настрана, докато разследването приключи.
— Кои сте вие?
Нихики се изненада.
— Ние?
— Да, вие.
— Ами, полицията.
— Кой е шефът ти, Нихики?
— Майор Олохана. Крофорд Олохана.
— Използвате военни чинове?
Въпросът обърка Нихики.