— Тръгвайте. Точно след шейсет минути ще ви дам инструкции на мястото за събиране.
Той наблюдаваше как хората му тихо напускат склада. После се обърна само за пет секунди, за да види бъркотията навън. Изплю се през прозореца и изчезна в мрака.
26.
Точно когато Макуилямс и хората му извършваха безмилостните убийства, срещата на Лийлани с жените от града приключваше. За два часа тя бе научила повече, отколкото през четирите дни, откакто беше в градчето. Гордееше се, че има толкова много информация за Девлин. И беше щастлива, защото бе намерила приятелка в лицето на Джанет.
Джанет беше безцеремонна, умна и самоуверена. От десет години живееше в Самоа. Имаше два брака и три деца, които отглеждаше сама.
— Какво ще кажеш за едно питие преди лягане? — попита тя.
Лийлани изгаряше от нетърпение да се обади на Девлин, но се съгласи да пийнат набързо нещо.
Двете влязоха в „Кахоа Лаундж“ и се отправиха към бара. Зад тезгяха стоеше един висок и намръщен бял мъж на двайсет и няколко години. Беше облечен в мръсен брезентов панталон и фланелка с картинка на две зъбещи се кучета и надпис: „Заровете кокала“.
Джанет сложи на барчето десет долара и поръча две бири. Барманът тресна на тезгяха две бутилки „Будвайзер“, взе парите и върна рестото, без да пророни дума. Лийлани беше жадна. Изпи около една трета от бирата и я остави на барчето. Бирата беше толкова студена, че слепоочията й изтръпнаха, но остави приятен вкус в устата й.
Джанет я погледна и каза:
— Хубава е, нали?
— Да.
Лийлани отпи още веднъж от шишето и седна на високото столче.
Беше чувала, че този градски бар не е много безопасен, но беше неделя и в заведението беше тихо. Огледа се. Помещението беше по-голямо, отколкото очакваше. Срещу барчето имаше малък дансинг и сцена, където стояха само барабани, които имаха такъв вид, сякаш не бяха използвани дълго време.
Пред сцената имаше достатъчно място за пет маси, а край тезгяха — за десет високи столчета. Рафтовете бяха отрупани с бутилки алкохол, снимки, табелки, часовник, който не работеше и голям цветен телевизор, предаващ един от музикалните канали. Картината на екрана беше ясна, но звукът бе изключен. В дъното на заведението имаше маса за залагания.
Единствените други посетители бяха три жени, които седяха около една от масите, пиеха бира и тихо разговаряха. Едната от тях беше твърде издокарана за „Кахоа Лаундж“. Джанет забеляза, че Лийлани я гледа и се наведе да й каже:
— Това е собственичката. Името й е Мей. Много приятна дама. Има рак на гърдата.
— О, не! По дяволите.
Джанет кимна.
Влезе Уенди. Махна на Джанет и Лийлани и седна да поговори с Мей. Всички в заведението, с изключение на бармана, бяха жени. Те изглежда имаха силно присъствие в града. Лийлани бе виждала повечето от тях, но едва сега научаваше имената им. Това я накара да се почувства като местна жителка.
Тя се обърна да си поръча още една бира, когато в бара влязоха двама мъже, които се отправиха към тезгяха. Единият беше нисък китаец с толкова присвити очи, че изглеждаха затворени. Беше облечен в цепнати на коленете джинси, фланелка на червени райета и неподходяща червена шотландска барета с бял пискюл. Другият, в овехтялата каубойска риза на червени и бели райета и мръсни джинси, приличаше на австралийски абориген. Двамата се вторачиха в Лийлани, а Джанет се обади с тънък глас:
— Добър вечер, момчета.
Китаецът се изсмя, погледна я и рече:
— О, здрасти, Джанет. Здрасти, здрасти. Не те видях.
— Какво ти има? Да не си станал изведнъж късоглед? Или може би трябва да те халосам по главата, за да прогледнеш?
Китаецът се плесна по челото, примига няколко пъти и отговори:
— Няма нужда. Очите ми са наред. Коя е приятелката ти?
Лийлани протегна ръка и се представи.
— Лийлани. Как се казваш?
— Уинг. Нестор Уинг. А това е Филип. Какво ще пием?
— Ром — без колебание отговори аборигенът.
Китаецът се намръщи и го скастри.
— Не ти. Дамите?
— Бира — отговори Джанет. — Ще изпия още една и се прибирам вкъщи.
— Аз също — рече Лийлани.
Нестор плъзна една двайсетдоларова банкнота към бармана и кимна.
— По една бира за дамите. Аз ще пия водка. А на него му дай ром.