Имаше само едно. Девлин го изслуша, погледна часовника си и каза:
— Добре. Благодаря.
Затвори и набра друг номер. Оттам вдигнаха слушалката веднага.
— Лийлани? — попита Девлин.
— Да.
— Къде си?
— В кухнята на ресторанта.
— Всичко наред ли е?
— Да.
— Можеш ли да говориш?
— Не много дълго. Късно е.
— Добре. В съобщението си казваш, че имаш информация за хората на Кий.
— Да. Разбрах къде живеят някои от тях. Явно работят в ранчото му. Неколцина живеят тук. Филипинецът, онзи, мършавият, с когото ти се сби, живее в съседния град.
— Знаеш ли как се казва?
— Ейнджъл. Живее в южната част на града. Трябва да тръгнеш по Ред Роуд, сетне по Камайли Роуд и след около километър и половина да завиеш на север. Казаха, че предният двор е пълен с ръждясали коли, но мястото явно е хубаво. Малка ферма за авокадо. Къщата е отпред, а овощната градина — отзад. Има ниска каменна ограда.
— Откъде получи такова подробно описание?
— Казах им, че е невъзможно един такъв боклук да живее на хубаво място. И те ми описаха всичко. Исусе, хората в този град знаят всичко един за друг. Явно собствеността е на майка му.
— С майка си ли живее?
— И с братята, сестрите си и с техните съпрузи.
— Излязъл ли е от болницата?
— О, да. Предполага се, че цялата фамилия те търси заради онова, което си му сторил.
— Добре.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще му занеса поздрави по случай оздравяването.
— Господи, Девлин, трябва да внимаваш.
— По-добре те да внимават. Нещо друго?
— Разбрах къде е ранчото на Кий, но трябва да ти го покажа на картата.
— Много добре. Справяш се страхотно, но искам да се отпуснеш и да не се показваш много.
— Какво се е случило?
— Ще ти кажа, когато се видим.
— Кога ще бъде това?
— Кога свършва обедът?
— Около два и трийсет.
— Можеш ли да вземеш пикапа?
— Да.
— Вземи ме в три часа на сто метра западно от безопасната къща. Просто спри. Аз ще се кача, ако наоколо няма никой.
— Добре ли си?
— Да. Да свършваме.
— Ще се видим утре.
— Да. Благодаря.
Тули беше заредил и зиг зауера, и мозберга. Девлин отиде в банята. Съблече фланелката и огледа раната на брадичката си. Изми кръвта от лицето и тялото си, превърза дълбоката рана и се върна в дневната.
— Готов ли си?
Тули кимна.
— Действаш ужасно бързо, шефе.
— Налага се. Нямаме много време. Това не са само шайка местни хулигани. Оръжията им бяха военни щурмови пушки „М16“. Онези типове дори не би трябвало да се приближават до такива оръжия. А оня, който ни устрои засадата, използваше лазерен мерник. Трябва да разбера какво става тук, при това бързо.
След един час двамата караха бавно покрай фермата на Ейнджъл. Беше около два часа след полунощ.
Девлин каза на Тули да продължи и след триста метра да обърне. Беше съвсем тъмно. Самоанецът бе угасил фаровете. Черният асфалтов път се виждаше едва-едва на лунната светлина.
Тули караше двугодишния пикап „Тойота“, който бяха взели „назаем“ от паркинга, където оставиха стария. Лесно го отмъкнаха. Собственикът бе оставил ключовете на таблото.
Самоанецът обърна на тесния път и Девлин му каза:
— И така, ето какво ще направим. Не включвай фаровете. Върни се бавно. Спри близо до входа. Остави ключовете на таблото и затвори вратите, но не ги заключвай. Ще влезем заедно в двора. Сигурно ще има кучета. Ако те нападнат, застреляй ги и продължи напред.
— Добре.
— Не позволявай на нищо да те спре. Ти ще влезеш през задния вход, а аз — през предния. Ако онзи тип излезе отзад, хвани го.
— Как изглежда?
— Дребен. Дълги коси, козя брадичка и счупена китка.
— По дяволите. Само него ли търсим?
— Да. И не го оставяй да се измъкне. Той е като змия. Или ще те застреля, или ще те наръга с нож, преди да се усетиш. Хвани го бързо и го отведи в пикапа. Но не го наранявай твърде много, за да може да говори. Отговорите ми трябват тази нощ.
— Добре, шефе.
Тули спря пред фермата. Двамата слязоха със заредени пушки. Девлин вдигна ръка и самоанецът остана на мястото си. Девлин огледа къщата, после пътя. Всичко беше тихо.