Хоторн повика адютанта си — лейтенант, завършил Уест Пойнт, който не беше добър боец, но изключително енергичен, когато се отнасяше до административни въпроси.
— Издай следните заповеди. Целият дивизионен персонал да докладва незабавно на командирите си. Искам да знам къде се намира всеки, който е извън базата. Проверката ще започне в дванайсет часа. Командният състав да се събере в залата за конференции в четиринайсет часа.
— Тъй вярно, сър. Това ли е всичко, сър?
— Не. Извикай Кримънс от военната полиция и началника на военната полиция Вайсман.
— Тъй вярно, сър.
— Това е всичко.
Девлин имаше право. Събуждането беше лесно, но ставането бе нещо различно. Лявото му око беше подпухнало и почти затворено. Лицето му беше подуто. Раната под брадичката го болеше. Ръцете — толкова подути, че не можеше да свие юмруци. На раменете имаше грозни синини. Всичко го болеше.
Два часа той слага лед на подутите си ръце. И анализира информацията на Ейнджъл. Обади се на госпожа Банкс. Както обикновено, тя беше на линията. Помоли я за още няколко неща и излезе. Тули спеше. Новите коли бяха в предния двор. И двете бяха японски. Огледа ги. Едната беше тойота, а другата — мазда.
Той тръгна по пътя. Следобедът беше тих. Небето беше скрито от сиви дъждовни облаци. Девлин се надяваше, че Лийлани ще дойде, преди да завали. Беше облечен във фланелка, спортни шорти и маратонки. Зиг зауерът беше в кобура на колана му. Носеше раница, в която бе сложил беретата, двайсет и втори калибър, хавлия и бански гащета. Ала Девлин нямаше намерение да броди из гората или да плува. Чу пикапа на Лийлани. Погледна часовника си. Беше точно три.
Лийлани го погледна и каза:
— Господи, изглеждаш ужасно.
— И се чувствам ужасно.
— Какво се е случило?
— Къде отиваме?
— Недалеч.
— Не планираш още един преход, нали?
— Не съвсем.
— Добре. Ще ти разкажа какво се случи, докато пътуваме. После ще ми кажеш какво си научила.
Тя караше на запад, а Девлин говореше. Лийлани зави към океана. След десет минути намери мястото, което търсеше. Намали, излезе от магистралата и пое по един обрасъл черен път. След стотина метра пътят свърши пред един хълм от камъни и кал. Лийлани спря. Девлин току-що й бе разказал накратко какво се беше случило през нощта. Тя мълчеше. Знаеше, че той пропуска подробностите, но не й беше трудно си ги представи. Бяха извикали Девлин на среща, на която трябваше да го убият. Кий беше замесен в тази работа, но Девлин даде ясно да се разбере, че участваха и други.
Лийлани се намръщи.
— Какво има? — попита той.
— Не съм свикнала с такива неща.
На Девлин му се искаше да каже нещо язвително, но не го направи. Въздържа се. Разбираше, че страхът я беше завладял. А на него вече не му пукаше.
Лийлани превъзмогна чувствата си и каза:
— Имам да ти разказвам много. Но първо трябва да видиш мястото.
Тя извади от раницата си шише с вода и му го подаде.
— Пий. Научих нещо, от което ще се почувстваш по-добре.
Той изпи няколко глътки.
— Пий повече.
— Защо?
— Защото скоро ще се изпотиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Хайде, ще ти покажа.
Те слязоха от пикапа и тя го поведе по обраслата скалиста пътека. Изминаха около двеста метра. Стигнаха до купчина камъни от застинала лава, покрити с папрат. Дори в задушния мъглив въздух се долавяше мириса на пара, която се издигаше от купчината. Това му напомни за загадъчните изпарения от каналите в Манхатън. Докато вървяха, Лийлани обясняваше.
— Една приятелка ми каза за естествените минерални бани тук. Много целебни. Много специални.
— Естествени минерални води?
— Да. Извират дълбоко от горещите недра на земята. От лавата, която още се охлажда. Дъждовете падат върху нагретите скали и се превръщат в пара. Но тук-там има извори.
Те продължиха, следвайки пътеката, докато стигнаха до подножието на нещо, което приличаше на миниатюрна планина, висока двайсетина метра. Пътеката свършваше там, но Лийлани заобиколи възвишението и Девлин тръгна след нея. От другата страна се видя, че малката планина всъщност е миниатюрен вулкан. Върхът представляваше овален кратер, от който се издигаха облачета пара. Бързите ветрове скоро ги разсейваха.
Двамата се качиха горе и застанаха на тесния ръб, който опасваше вулкана. На два метра под тях имаше плато. Девлин прецени, че е широко около пет метра. В скалата имаше дървена стълба, водеща към платото. В далечния му край имаше овален отвор в скалата. Приличаше на вход към малка пещера. Оттам излизаха облачета пара, примамливо ухаещи на минерална вода.