— Откъде знаеш?
— Видях ги. Чух ги.
— През последните два дни ли?
— Да.
— Къде видя камионите?
— Този път имаше само хеликоптери. Там, където по-рано беше Калапана. Дяволите скриха оръжията в дългия тунел от лава. Ние с Джон ги видяхме. Аз не съм виждал другите места, но Джон ходи навсякъде. Знаеше ги всичките. Видях хеликоптера. Чух го да бръмчи в небето три пъти.
— Знаеш ли кой уби Джон?
Лайман го погледна за секунда, после извърна очи.
— Знаеш ли? — повтори Девлин.
— А ти?
— Сам Кий?
Лайман кимна.
— Може би. Сам Кий е силен. Гадно копеле. Но аз не мисля, че е могъл да убие Джони. Освен ако Джон не е искал.
— Тогава кой го е направил?
Лайман изпуши марихуаната и стана.
— Господарите на войната, ето кой.
После се вторачи безучастно в полето пред къщата. Мозъкът му се освободи от напрегнатия размисъл. Девлин имаше чувството, че Лайман го бе отпратил, без да си прави труда да му каже да си върви. Девлин не знаеше дали да се ядоса, или да се натъжи. Стана от столчето и реши, че изпитва по малко и от двете чувства.
31.
Парчетата от картинния ребус започнаха да се подреждат. Колкото повече научаваше Девлин, толкова повече се убеждаваше, че смъртта на Били на е била резултат от случайно или произволно насилие. Били бе решил да се бори. Девлин не знаеше дали го е направил от благородна саможертва или от обикновен гняв. Но това нямаше значение. Колкото повече узнаваше, толкова повече се чувстваше участник в един грандиозен замисъл, който Били бе прозрял, навлизайки в тропическата гора, за да умре.
Потеглиха към скривалището и Девлин каза на Тули.
— По-добре поспи няколко часа. Цяла нощ ще будуваме.
— Какво ще правим, шефе?
— Ще ти кажа, когато се събудиш. Не искам да сънуваш кошмари.
Девлин очакваше, че самоанецът ще се засмее, но едрият мъж не го направи. Само кимна и отиде в стаята в задната част на къщата. Девлин се качи горе и бавно се отпусна на леглото. Позволи си да задреме. Но знаеше, че мозъкът му няма да се избави от нежеланите видения. Образите бяха ужасни. Но той ги прие такива, каквито бяха, съзнавайки, че някаква защитна сила кара умът му да се отърси от ужаса на широко отворената уста на мъртвия Били, черната дупка там, където са били стомахът и сърцето му, кръвта от раните, ръмженето на Кий, омразата му и треперещите ръце на Лайман. Смъртта и унищожението отекнаха във въображението на Девлин, който най-после сложи край на това и с мъка се събуди. Погледна часовника си. Беше спал три часа.
Скочи от леглото, изкъпа се и се облече — този път в черни дрехи и туристически обувки.
После слезе на долния етаж. И Тули се бе събудил. Беше в банята. Навън ръмеше дъжд. Това щеше да усложни нещата.
Самоанецът влезе в хола и двамата седнаха да се хранят. Девлин яде плодове, хляб и консервирано месо. Пи кафе и вода. Малко се натъжи от мисълта, че последната му храна на тази земя може да е консервирано месо. Натъжи се още повече, когато установи, че вкусът започва да му харесва.
Докато се хранеха, Девлин внимателно обясни какво щяха да правят. Изрично подчерта, че ролята на Тули е да осигурява подкрепление. Чувстваше, че няма да е справедливо да пуска самоанеца в центъра на полесражението. От друга страна, знаеше много добре, че щом се стигне до престрелка, Тули ще убие всеки, който ги нападне.
Двамата прибраха снаряжението. Взеха и две леки камуфлажни мушами заради дъжда. Девлин си сложи бейзболна шапка, обработена със силикон. Дългата козирка беше най-добрият начин да предпазва очите си от дъжда.
Когато потеглиха, беше два часът след полунощ. Девлин взе бялата тойота за Лийлани. Тули го последва със синята мазда.
Влязоха в града. Кахоа беше тих. Девлин караше бавно, оглеждайки занемарените сгради и олющените витрини. Този път градчето изглеждаше познато. Мина покрай ресторант „Да“ и се замисли за Лийлани, която спеше на втория етаж. В същия миг изпита желание да спре колата и да изтича по стълбите. Да я събуди, да я качи в колата и да я види как отива надалеч от този град. Но отмина ресторанта и се помъчи да престане да мисли за нея.
Спря тойотата в единия ъгъл на паркинга до „Вилидж Ин“. Слезе, отвори багажника, сложи беретата до резервната гума и затвори капака.
Рейчъл Стийл стоеше до прозореца на банята си. Беше ходила до тоалетната. Звукът на колата на Девлин привлече вниманието й. Тя го наблюдаваше от момента, когато паркира. Той приклекна, сложи ключовете от колата върху задната гума, после излезе от паркинга и изчезна в утринния дъжд.