Йордан Йовков
Хермина
Докато минавахме през селото, конете бързо препускаха, каруцата дрънчеше и аз, седнал на един чувал със сено, подскачах и се полюлявах ту на една, ту на друга страна. Но вън от селото конете като че отведнъж отмаляха и тръгнаха полека. Лъхна ни студен вятър, полето беше замъглено. Вляво, доста надалеч и усамотено, се виждаше някаква ограда и в нея нещо като паметник от освободителната война, каквито има много из Добруджа.
Погледнах коларя: той току подръпваше юздите, викаше и размахваше камшика над конете, но нито ги удряше, нито пък му се щеше, както се виждаше, да вървят по-бързо. Пътят наистина беше поразкалян, но конете бяха доста якички и ако ги удареше, биха тръгнали по-живо. Но той само викаше и крадешката изпод око поглеждаше към мене. Като забеляза, че го гледам, като разбра навярно и какво мисля, той се извърна и като правеше лицето си колкото се може по-загрижено, каза:
— Слаб добитъка, ваша милост! Нямаш с що да го назобиш ки! Ичумик, овес — сичко прибраха за войската. Хайде, Арап, хайде! Дий!… А комендантина… хм… комендантина… Ти, кай, се преструваш. Какво ще се преструвам, казвам си правата: мръкне ли, не виждам, ако щеш, бръкни с пръст в очите ми, не виждам. Кокоша слепота имам.
— Добре де — рекох. — Нали ти казах, няма да закъснеем.
— А в друго село ще ходим ли?
— В друго село няма да ходим. Как се казваш?
— Васил, Васил Ненов ме казват. Другаде няма да ходим, кайш. И рано ще се върнем, а? Сполай ти, ваша милост.
Лицето му се разведри. Имаше черно, сипаничево лице и — нещо рядко между селяните — оставил си беше брада, малка и рядка, тук-таме прошарена вече. По очите се познаваше, че е добряк, но не знаеше с какъв човек има работа, а, от друга страна, наплашен от ангария, правеше се по-отчаян, за да му повярват, че наистина страда от кокоша слепота.
— Мене Васил ме казват, Васил Ненов. Хайде, Арап, дий! Ваша милост, тук да караме полека, че като излезем баиря… а, може ли?
— Може, може. Полека карай. Бърза работа нямаме.
Лицето му светна още повече и той едвам сега се показа такъв, какъвто си е.
— Васил ме казват — подзе весело той, — Васил Протестантина. Тъй ме прекоросват. Какъв протестантин съм аз! Никакъв протестантин не съм, християнин съм, като всички. Ама държа за правдината и всекиму думам право в очите. Аз и на кмета, и на попа казвам. Дядо попе, казвам, ти какво правиш — все пари, пари. Ами че ти трябва да ни наставяш, ти си ни светилника. В евангелието, думам, как пише: „Не туряй свещта под крината, а отгоре крината, че да свети!“ Тъй им думам. А те — протестантин…
Пред нас се показа каруца и докато мислехме, че е още далеч, изведнъж порасна, порасна, излезе из мъглата и два хубави черни коня профучаха като фъртуна покрай нас. В каруцата седеше пълен човек, погледна ни и лениво попипа калпака си, за да поздрави.
— Немец е, от наше село е — каза бай Васил. — Нали половината от наше село са немци? Тоя се казваше Йоан Фердинандов, богат е. Ама виждаш ли го какъв е? Голям човек, едър човек. Аз, какъвто съм дребен, само от единия крачол на панталоните му цял ще се облека.
Той се обърна и за въртя камшика, без да удари нито единия, нито другия кон.
— Тия немци — продължи той, — добри хора са, кротки хора. Само, как да ви кажа, не работят като нас. Той, немеца, сутрин ще стане, ще закуси с хляб и масло, ще попуши с лулата и хе, като подскочи слънце, ще иде на работа. Стане ли дванайсет часа, ще се наяде, ще почива и в два пак започва. Също като чиновници. А ний — нас ни дай да се борим с работата, като мечки. Леснина не търсим. И затъ, ако не се утрепим, както трябва, нито разбираме, че сме работили, нито хляба ни е сладък. Тъй сме ний българите…
Аз слушах и се усмихвах, но не казвах нищо. Това като че не се хареса на бай Василя, той ме поизгледа, усмихна се и пак започна:
— Тоя, Йоан Фернинандов, големият, дето го срещнахме, отива веднъж в Добрич и слиза в хотел „Зора“. Вечерта си отива в стаята, ляга си и, нали е тежък човек, кревата — прас! Счупва се. Ами, счупва се! Дохожда хотелиерът — ти, кай, ще ми платиш кревата. Как, казва Йоан Фернинандов, аз не съм ли пътник, аз не съм ли си платил?… Комендия!
Разбрах, че бай Васил ме залъгва, за да може да кара по-полека, обърнах се и погледнах настрани: ето го паметника. Дошли сме до него, без да усетим. Както винаги се случва, всичко изглеждаше не тъй, както се виждаше отдалеч: оградата беше много по-широка, самият паметник — много по-висок, от хубав, малко посивял камък. Не беше руски паметник, а гроб. Отпред на паметника се виждаше някаква фотография.
— Чий е тоя паметник, бай Василе?
— На едно момиче, на един немец. Уби се само. Отрови се.