— Беше на Лен Бейтсън — отвърна той. — Свих му го.
— Оттук ли?
— Да.
— Това обяснява кражбата на стетоскопа. Значи не е дело на Силия.
— Мили Боже, разбира се, че не! Нали не си представяте някой клептоман, който задига стетоскопи?
— Какво направихте след това?
— Хм, трябваше да го заложа — каза Найджъл с оправдаващ се тон.
— Не сте ли постъпили малко жестоко с Бейтсън?
— Много жестоко. Но просто нямаше как да му кажа за всичко това, без да му обясня методите си, което не исках да правя. Но все пак — добави бодро Найджъл — една вечер скоро след това излязохме заедно и му организирах страхотно прекарване.
— Вие сте много безотговорен младеж — рече инспектор Шарп.
— Трябваше да ги видите — каза Найджъл с усмивка, която ставаше все по-широка, — когато изсипах тези три смъртоносни отрови на масата и казах, че съм успял да ги задигна така, че никой никога да не се досети кой ги е взел.
— Фактически думите ви означават — каза инспекторът, — че сте могли да отровите някого по три различни начина, с три различни отрови, като в нито един от случаите не биха могли да ви разкрият по отровата.
Найджъл кимна.
— Това е пределно ясно — потвърди той. — А при създалите се обстоятелства не е никак приятно да си го признае човек. Работата е там, че всички тези отрови бяха унищожени преди не по-малко от две седмици, а може би и повече.
— Така си мислите, мистър Чапмън, но може би истината е различна…
Найджъл го погледна.
— Какво искате да кажете?
— Колко време тези неща бяха във ваше притежание?
Найджъл пресметна:
— Ами, опаковката хиосциамин — около десет дни, струва ми се. Морфиновият тартрат — около четири дни, а дигиталиновата тинктура взех същата сутрин.
— И къде ги съхранявахте — хиосциаминовият хидробромид и морфиновият тартрат, например?
— В чекмеджето на моето шкафче, натикани на дъното, под чорапите ми.
— Някой знаеше ли, че са там?
— Не, не. Сигурен съм, че не.
Въпреки това в гласа му се таеше някакво колебание, което не остана незабелязано от инспектор Шарп, но той засега не искаше да повдига въпроса.
— Не казахте ли на някого с какво се занимавате? Вашите методи? Начините, по които се сдобивате с тези неща?
— Не. Поне… Не, не съм…
— Вие казахте „поне“, мистър Чапмън?
— Да, но наистина не съм казвал. Ако трябва да бъда честен — щях да кажа на Пат, но си помислих, че тя не би одобрила такова нещо. Тя е много принципна, ето защо си замълчах.
— И не сте й разказвали за откраднатите от лекарската кола лекарства, или за рецептата, или за морфина от болницата?
— Всъщност казах й след това за дигиталина — че съм написал рецептата и съм взел лекарството от аптеката; и за маскирането ми като лекар в болницата. За съжаление Пат въобще не сметна това за забавно. Не й казах, че съм откраднал онези неща от колата — направо нямаше да го понесе.
— Казахте ли й, че се готвите да унищожите тези медикаменти, след като спечелите облога?
— Тя много се притесняваше и бе категорично против това, настояваше да върна нещата или нещо от този сорт.
— Подобна възможност не хрумна ли и на самия вас?
— Боже мили, не! Това би било фатално; щеше да ми навлече безброй неприятности. Не, просто ние тримата хвърлихме лекарствата в огъня и тоалетната и с това всичко приключи. Нищо лошо не се е случило.
— Вие го казвате, мистър Чапмън. Но е твърде възможно нещо лошо да се е случило.
— Но по какъв начин, след като ви казвам, че лекарствата бяха изхвърлени?
— Не ви ли е минавало през ум, мистър Чапмън, че някой може да е видял къде държите тези неща или да ги е намерил, че някой може да е взел морфина от шишенцето и да го е напълнил с нещо друго?
— Боже мой, не! — Найджъл се взря в него. — Не съм и помислял за подобна вероятност. Просто не го вярвам.
— Но е възможно, нали мистър Чапмън?
— Невъзможно е някой да е знаел.
— Трябва да ви кажа — остро изрече инспекторът, — че на място като това се знаят доста повече неща, отколкото си мислите.
— Мълвата ли имате предвид?
— Да.
— Може би сте напълно прав.