Выбрать главу

— Сигурна съм, че вие сте били победителят, мосю Поаро, — каза мис Лемън с увереността на лоялен служител. Поаро се усмихна сияйно.

— Действително беше така — каза той. — Дори и на най-разбъркания сбор от предмети човек може да придаде ред, а с малко изобретателност и да ги подреди един след друг, така да се каже. Просто човек си казва наум: „С калъп сапун изпирам мръсотията от голям бял мраморен слон, който стои върху маса с извити крака.“ и прочее.

Мисис Хабърд каза почтително:

— Навярно ще можете да направите същото със списъка, който ви дадох.

— Несъмнено бих могъл. Една дама с обувка на десния си крак поставя гривна на лявата си ръка. После си слага пудра и червило и слиза на вечеря, изпуска си пръстена в супата и прочее — така бих запаметил вашия списък — но не това е нашата цел. Защо ще се крадат такива предмети, които нямат никаква връзка помежду си? Има ли някаква система зад това? Някаква фиксидея? Тук се налага много обстоен анализ. На първо място трябва да огледаме този списък много внимателно.

Настъпи тишина, докато Поаро вършеше именно това. Мисис Хабърд го наблюдаваше с онзи захлас, с който момченцата са се втренчили в някой фокусник и очакват да се появи заек или поне снопче цветни панделки. А невъзмутимата мис Лемън насочи мислите си към по-прецизните детайли на своята система. Когато Поаро най-сетне проговори, мисис Хабърд подскочи.

— Първото нещо, което ми прави впечатление — каза Поаро, — е следното: повечето от всички изчезнали вещи са без особена стойност (някои дори без такава изобщо), като можем да изключим само две — стетоскопа и диамантения пръстен. Бих искал да оставим засега стетоскопа настрана и да насочим вниманието си към диамантения пръстен. Казвате, че бил ценен — колко ценен?

— О, не бих могла да кажа с точност, мосю Поаро. Имаше един голям диамант, ограден отгоре и отдолу с по-малки. Доколкото ми е известно, бил е годежният пръстен на майката на мис Лейн. Тя много се притесни, когато разбра, че го няма и всички изпитахме облекчение, когато същата вечер се появи в супата на мис Хобхауз. Помислихме, че е просто някаква глупава шега.

— Много е възможно. И все пак аз смятам, че неговата кражба и връщане имат определено значение. Ако изчезне червило, или пудра, или някоя книга — това съвсем не е достатъчно, за да се вика полиция. Но един ценен пръстен е вече нещо друго. За него със сигурност ще се повика полиция. И пръстенът се връща.

— Но защо ще се взима, ако след това ще се връща? — свъсено попита мис Лемън.

— Защо наистина? — повтори Поаро. — Но да оставим това засега. Ще се опитам да класифицирам кражбите и ще започна с пръстена. Коя е тази мис Лейн, от която е бил откраднат?

— Патриша Лейн? Много симпатично момиче. Учи там — или как се казва? — специализира история ли беше, археология ли — нещо такова.

— Добре ли е материално?

— О, не. Не разполага с много пари, но не е разточителна. Пръстенът, както казах, бил на майка й. Мис Лейн притежава две-три хубави бижута, но няма толкова много нови дрехи, а наскоро отказа и цигарите.

— Как изглежда? Опишете ми я с ваши думи.

— Ами малко е бледичка, дори може да се каже посърнала. Кротка и женствена и не е много енергична. Как да кажа — едно доста сериозно момиче.

— И пръстенът се появява в супата на мис Хобхауз. Коя е мис Хобхауз?

— Валъри Хобхауз ли? Умно и мургаво момиче. Има доста остър език. Работи в козметичен салон. Сабрина Феър — сигурно сте го чували.

— Двете приятелки ли са? Мисис Хабърд се замисли.

— Бих казала — да, макар да нямат много общи интереси. Патриша по принцип се разбира добре с всички, без да е особено популярна или нещо такова. С този остър език Валъри Хобхауз си има неприятели, но има и други, на които е симпатична, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам — каза Поаро. — Значи Патриша Лейн е симпатична, но безлична, докато Валъри Хобхауз е с характер.

Той отново се загледа в списъка.

— Най-интригуващо е това, че нещата са толкова различни. Има дреболии, които биха изкушили някое бедно и суетно момиче — червилото, бижутата, кутията с пудра, солите за баня, да кажем кутията с шоколадови бонбони. После идват стетоскопът — по-вероятно е да го вземе човек, който знае къде може да го заложи или продаде. Чий е бил?

— Беше на мистър Бейтсън — един едър и симпатичен младеж.