— Студент по медицина?
— Да.
— Той много ли се ядоса?
— Беше направо бесен, мосю Поаро. Много е избухлив — в момента може да ти наговори какво ли не, но скоро му минава. Не е човек, който да обича да го крадат.
— Че кой обича?
— Е, един от нашите индийски студенти например — мистър Гопал Рам. Той посреща всичко с усмивка. Само махва с ръка и казва, че материалните неща не са от значение.
— Нещо да са откраднали от него?
— Не, нищо.
— А! А на кого е бил панталонът?
— На мистър Макнаб. Беше много стар и друг би казал, че отдавна си е изпял песента, но мистър Макнаб много държи на старите си дрехи и никога не изхвърля нищо.
— Значи стигаме до нещата, за които човек би казал, че не си струва да се крадат — стар вълнен панталон, електрически крушки, борова киселина, соли за баня и готварска книга. Може и да са важни, но по-скоро — не. Боровата киселина сигурно е взета погрешно; електрическата крушка — някой може да я е взел с намерение да я върне след време, но после е забравил; готварската книга може да е била взета назаем и да не е върната. А панталонът — може да го е взела някоя от чистачките.
— При нас работят две много свестни чистачки. Сигурна съм, че нито една от тях няма да направи нещо такова без разрешение.
— Може и да сте права. И една вечерна обувка, нали така? На кого са били тези обувки?
— На Сали Финч. Тя е американка, тук е с фулбрайтова стипендия.
— Сигурна ли сте, че обувката просто не е била пъхната някъде? Не мога да измисля причина да се взима само едната обувка.
— Не е била пъхната никъде, мосю Поаро. Претърсихме навсякъде. Вижте, мис Финч отиваше на парти и искаше да си сложи „официална дреха“ — така казва тя на вечерното облекло, а обувките й бяха страшно необходими, защото нямаше други за тази рокля.
— Сигурно й е причинило неудобство, навярно се е раздразнила — да, да. Питам се дали тук няма нещо.
Той помълча минута-две, после продължи:
— Има и още две неща — раница, нарязана на парчета и копринен шал в същото състояние. Тук нямаме работа нито със суетност, нито с цел обогатяване — вместо това имаме проява на последователна отмъстителност. На кого беше раницата?
— Почти всички студенти имат раници — много пътуват на автостоп, знаете. И повечето от тези раници си приличат — купуват ги от едно и също място и е трудно да ги различи човек една от друга. Но е почти сигурно, че тази принадлежеше на Ленърд Бейтсън или Колин Макнаб.
— А коприненият шал на кого беше?
— На Валъри Хобхауз. Получи го за Коледа. Беше зелен и с отлично качество.
— Мис Хобхауз значи. М-да.
Поаро притвори очи. В съзнанието му изплуваха шарените стъкълца на калейдоскоп. Парченца от нарязани шалове и раници, готварски книги, червила, соли за баня; имена и мъгляви лица на безименни студенти. Никакви ясни очертания, никаква здрава основа. Случки и хора се носеха в пространството без никаква връзка помежду си. Ала Поаро знаеше, че някъде трябваше да има някаква схема. Въпросът беше откъде да започне.
Той отвори очи.
— Налага се да помисля по-сериозно. Дори много сериозно.
— О, разбира се, мосю Поаро — енергично изрази съгласието си мисис Хабърд. — Не исках да ви безпокоя.
— Не ме безпокоите. Това ме интригува. Ала докато аз размишлявам, може да се свърши нещо конкретно. Да сложим начало. Обувката, вечерната обувка — да, можем да започнем с нея, мис Лемън.
— Да, мосю Поаро? — Мис Лемън прогони от съзнанието си мислите за своята картотекираща система и машинално посегна към лист и молив.
— Навярно мисис Хабърд ще може да ви донесе втората обувка. После ще отидете до спирката на Бейкър Стрийт, където е бюрото за изгубени вещи. Кога изчезна обувката?
Мисис Хабърд се замисли.
— О, сега не мога да си спомня точно, мосю Поаро. Може би преди два месеца. Но мога да разбера от Сали Финч кога е било партито.
— Да. Е — обърна се той още веднъж към мис Лемън, — няма да е нужно да бъдете точна. Кажете, че сте я загубили в някой влак или автобус. Колко автобуса минават покрай Хикъри Роуд?
— Само два, мосю Поаро.
— Чудесно. Ако нямате късмет с Бейкър Стрийт, идете в Скотланд Ярд и кажете, че сте я изгубили в някое такси.
— Ламбът — поправи го машинално мис Лемън.
Поаро махна с ръка.
— Е, добре, вие ги знаете тези неща.
— Но защо мислите… — започна мисис Хабърд.