Началникът на лудницата се убедил в неговото безумие. Оковали ръцете и нозете му с железни окови и го отвели в лудницата. Щом стигнали там, началникът наредил да го бият. Били го с волски жили, докато потта му се превърнала в кръв, а той все викал:
— Хора, елате на себе си! Вие биете вашия халиф!
После Абул Халиф бил затворен в някаква килия вързан за верига, оставили го там и всеки ден му удряли по петдесет бича сутрин и вечер. Загубил Абул Хасан покой, така го измъчвали, че той не можел да легне на никоя страна. Но всеки път, като го питали „Кой си ти?“, той отговарял:
— Хора, нито бесове са ме обхванали, нито съм изгубил ума си! Аз думите си не меня: аз съм наместник на Аллаха и повелител на правоверните!
Продължавали да го бият, майка му всеки ден го молела да се вразуми, и да се откаже от думите си…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят,. царю честити, че веднъж, когато майката дошла при сина си, го заварила в най-жалко състояние: тялото му било смачкано като кора хляб, кръв течала от хълбоците му, страшните мъки и липсата на покой го били превърнали в черна тояга. Заплакала тя, сълзите й затекли по бузите като вода в поток. Решила тя пак да провери дали той ще се вразуми и рекла:
— Как си, чедо мое, Абул Хасан?
А синът й, като чул, че тя го нарича Абул Хасан, едва не се спукал от яд и гняв и викнал:
— Махай се, трижди проклета, от очите ми! Аз съм емирът на правоверните!
Заскърбила още по-силно майката, заплакала още по-горчиво:
— Чедо мое любимо, престани да мислиш така! Може би си видял сън и си решил, че е истина. Как може да си бил емир на правоверните, пък да те затворят на това място при лудите и всеки ден да те измъчват? Съжали себе си, погледни тялото си, на него няма живо място без рани! Върни разума си, за да не умреш от мъченията!
Всеки ден тя идвала при Абул Хасан и му повтаряла такива думи, после се връщала тъжна, със сълзи по бузите, а Абул Хасан все си въобразявал как облича дрехите на халифа, как сяда на халифския престол, седи начело на дивана, а везири, емири и царски първенци стоят в очакване на заповедите му, спомнял си стаите, обкръжаващите го робини, наложници и слуги и останалите чудновати неща.
Но накрая след огромните мъки разумът му се върнал, той се замислил и си казал: „Ако онова, което казвам, бе истина, след като се събудих от сън, аз нямаше да съм облечен в дрехите на Абул Хасан. Не, щях да съм облечен в халифски дрехи! Сигурно тази старица говори истината, че е моя майка, пък аз съм Абул Хасан, синът й! Сигурно всичко това ми се е привидяло насън! Как може да съм емирът на правоверните Харун ар-Рашид, а да ме подложат на тези безжалостни изтезания? Но все пак аз съм заставен да отстъпя по принуда, не съм убеден в това! Истината може да се изясни само от едно — от случката с имама и четиримата махленски стражи!“
Извикал Абул Хасан стража, който трябвало да го пази, и го помолил да отиде и да викне началника си, за да си поговорят. Стражът отишъл, дошъл началникът и запитал:
— Какво искаш?
— Искам да запитам твое превъзходителство — заговорил Абул Хасан — за едно нещо, от което ще ми стане ясно дали съм халиф, или това съм го видял насън. Един ден преди да ме доведеш на това място, аз наредих на моя везир Джаафар да даде на една старица на име Умм Абул Хасан кесия с петстотин динара, а също така наредих на валията да натупа имама, който е в джамията, и четиримата старци, махленските стражи, с по четиристотин удара, после да ги прекара през града и да ги изгонят!
Когато началникът чул особено думите „аз наредих на моя везир Джаафар“, разбрал, че Абул Хасан си е на същия хал, и наредил на хората си да му ударят сто удара с волски жили. Набили човека така, че той загубил ума и дума от бой. След малко дошъл на себе си, заплакал, заговорил:
— Какво толкова съм направил на хората, че така ме измъчват? Защо ме свалиха и вече не съм халиф?
При тези думи началникът наредил пак да го бият. Ударили му още сто бича така, че костите му изпотрошили и той съвсем загубил здравето си. Тогава си помислил: „Слушай, момче, ще умреш! И да си бил халиф, покори се и се спаси!“
Ето че и майка му дошла да го навести и го заварила едва да диша от боя. Тя се разплакала, пристъпила към сина си, поздравила го, погледнала го дали е все както преди. Абул Хасан й отговорил на поздрава, тя се зарадвала, запитала го как се чувства, а той отговорил: