— Майчице, много ме е срам от тебе! Аз те бих и те оскърбих, никога по-рано такова нещо не съм правил! Моля те за прошка, а ти помоли и съседите да ми простят, че те унижих пред тях. Мамо, сигурно съм видял сън — Аллах да прокълне такива сънища и да прогони шейтана пред нас! Майчице, аз съм твоят син Абул Хасан! Но този сън, който ми се привидя… Кълна се в живота си, бях толкова уверен, че това е истина! Не знам… Всичко ми се обърка в главата, но онова, което е писано да стане — то непременно става! Сега ти казвам: Това е сън! Аз не съм емир на правоверните, а твоят син Абул Хасан, който винаги, и преди, и сега, е длъжен да те почита!
Огромна радост обхванала майката и тя заговорила:
— Синко, всевеликият Аллах чу молитвите ми и ти прати изцеление! Благодаря му, чедо, че те избави от капаните на шейтана! Онзи чуждоземен търговец, който нощува при тебе през нощта, когато ти се случи това… Нали ти му нареди, като излезе, да затвори вратата! А той си заминал и оставил вратата отворена! И ето че Иблис — Аллах да го посрами! — е влязъл при тебе и те е вкарал в беда! Нека Аллах го прокълне за нашите мъки!
— Майко! — заговорил Абул Хасан. — Ти си напълно права! Да, за бога, причината, че си загубих ума, е този търговец, който е оставил вратата отворена, макар че аз го посъветвах да я затвори, когато излиза! Но при нас в Багдад се знае: Иблис идва тъдява преди всичко от Мосул! И види ли, че нечия врата е отворена — хоп! — влиза в нея, за да донесе беда на хората в къщата, както донесе и на мене! Сега твърдо знам, че съм Абул Хасан, че ти си моята майка, че съм плът от твоята плът! Моля те, за бога, майчице, избави ме от тези мъчения! Ако до утре остана тук, ще умра и ти ще останеш без син!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че майката на Абул Хасан от радост едва не загубила ум. Тя веднага отишла при началника на лудницата и му казала, че нейният син е дошъл на себе си и се е избавил от лудостта. Началникът сам проверил Абул Хасан, разбрал, че той наистина си е възвърнал разума, пуснал го от лудницата, предал го на майка му, тя го взела и двамата се прибрали у дома. Там Абул Хасан поживял известно време, без да излиза навън, защото се срамувал и смущавал, а и трябвало да се поправи и да върне здравето си.
Минали няколко дни, стегнала се душата на Абул Хасан, омръзнало му от сутрин до вечер да седи сам у дома. Решил да възстанови предишния навик и всеки ден да кани при себе си по някой чужденец. Разтребил стаята, подредил плодове и цветя, приготвил изискани гозби, прецедил вино, подредил трапезата и излязъл да потърси сътрапезник чужденец, за да попируват двамата. Стигнал до градските порти, поседнал да изчака и по волята на съдбата се случило така, че през портата влязъл халифът, преоблечен, както му е обичаят. Когато го видял, Абул Хасан си помислил: „Правилно съм се опасявал — ето го проклетия търговец, който ме омагьоса!“ А халифът, щом го забелязал, пристъпил към него. Бил чувал, че Абул Хасан е откачил и че е в лудницата, знаел как го измъчвали, но нали обичал шегите и остроумието, пристъпил към него веднага щом го зърнал. Абул Хасан станал и понечил да се скрие, но халифът тръгнал след него и възкликнал:
— За бога, Абул Хасан, братко, ти ли си? Заклевам те във всевеликия Аллах, почакай, нека се поздравим и целунем, отдавна не съм те виждал, скъпи приятелю, кълна се в Аллаха, стана ми скучно за тебе!
Намръщил се Абул Хасан и възкликнал:
— Да, аз съм Абул Хасан, но защо съм ти нужен? Върви си по пътя! Не ми трябваш нито ти, нито поздравите ти!
— Скъпи мой, Абул Хасан! — заговорил халифът. — Ти си човек възпитан, пък толкова бързо си ме забравил! Ти ми оказа и благодеяние, винаги ще съм ти благодарен! Друг приятел ли си намери?
— Минавай и се махай! — изръмжал Абул Хасан. — Нито те познавам, нито ти искам да ме познаваш!
Халифът не се разсърдил, пък и знаел, че Абул Хасан е дал клетва да не угощава през живота си един и същ чужденец два пъти…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че халифът заговорил на Абул Хасан:
— Скъпи мой, Абул Хасан! Не мислех, че веднага ще ме забравиш — нали се разделихме неотдавна! Но с тебе, мой приятел и сътрапезник, сигурно се е случило нещо, щом се криеш от мене и отричаш, че се познаваме! Аз предлагах на твоя милост — ако имаш някакво желание, нужда, която не успяваш да изпълниш — да ми направиш честта да ги изпълня! Нищо не пропуснах, а ти ме кориш и ругаеш!