— Кажи ми, Абул Хасан, нима през целия си живот не си се влюбвал в някоя мома или жена?
— Кълна се в Аллаха, гостенино — отговорил Абул Хасан, — никога през живота си не съм мислил за жени! Само съм искал добре да похапна, да попийна и да се повеселя с добри хора, които, както и аз, обичат да се шегуват и не пропущат случай да опразнят някое шише! Ето я чашата, тя е моята възлюблена — пък каква полза въобще има от жените? Я да оставим този разговор, че ни пречи да обърнем внимание на виното!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Абул Хасан пак напълнил чашата, изпил я, напълнил я отново, подал я на халифа и рекъл:
— Вземи, пий, нека се повеселим с това шише!
— О, Абул Хасан — заговорил халифът. — В думите ми няма ни капка подигравка, това са неща от бога дадени! Мъжа все го дърпа към жената, а ако до него има хубаво момиче, му става по-приятно и по-весело! Заклевам те в живота си, кажи ми наистина никога ли не си обичал някоя жена!
— За бога, гостенино, няма да скрия от тебе! — казал Абул Хасан. — Когато с мене се случи онази работа и Иблис ме направи халиф, аз видях около себе си много наложници и сред тях една девойка, чиято хубост и красота вземат ума на всеки! Тя свиреше на уд и пееше така, че отне ума ми! Разбира се, всичко това са сънища, но ако тази девойка я има, бих се оженил за нея и бих сметнал, че съм достигнал висше благо! Само да бе чул гласа й, да бе видял лицето й, ти би полудял повече от мене! Ако все пак допуснем, че се намери такава, тя би била само в дома на халифа или у някой като Джаафар, везира му, или у някой царски сановник, който не знае броя на златото и среброто в ковчежетата си. А аз, загубеният гуляйджия, откъде да я взема? Затова пък си имам шишето. Хайде да оставим този разговор и най-добре ще е да му пийнем!
Абул Хасан напълнил чашата, изпил я, напълнил я отново, подал я на халифа и той му казал:
— За бога, мъчно ми е за тебе, приятелю Абул Хасан! Губиш си младостта, живееш си така, без млада жена и сигурно ще си умреш като дервиш!
— Гостенино! — отговорил Абул Хасан. — Най-добре е да се живее спокойно и безгрижно! Виждаш колко добре си живея и другарувам с това шише! Нима ще е по-добре, ако си взема жена, която няма да ми хареса или ще се окаже пакостна и с лош нрав? Тогава ще започна да се кая, но нищо вече няма да ми помогне!
Двамата пирували и разговаряли до полунощ, а когато забелязал, че на Абул Хасан му се доспало, халифът му казал:
— Ти си син на достойни хора и искаш да вземеш за жена хубава и благородна девойка! Но дай ми срок и ако е пожелал Аллах, ще те оженя по-добре, отколкото ти сам искаш! — той поел шишето с виното, напълнил чашата, сипал скришом в нея омайно биле и я подал на Абул Хасан: — Вземи, братко Абул Хасан, изпий тази чаша за здраве и в името на любовта към онази, която си видял насън и си обикнал! Нека Аллах да ти я изпрати и да живееш с нея цял живот в щастие и веселие!
— Щом така говориш — казал Абул Хасан, като взел чашата, — ще пия за нейно здраве, гостенино, защото аз, кълна се в живота си, много я обичам! От уважение към тебе ще пия за любовта си към нея!
Изпил Абул Хасан чашата и заспал като мъртъв. Халифът наредил на Масрур да го вземе на гръб, затворил вратата и тръгнали към двореца. Масрур го оставил в същата стая, където Абул Хасан бил, когато бил халиф. Халифът наредил да го съблекат, да го облекат в халифски одежди и да го сложат в постелята. Наредил на всички неволници и наложници, евнуси и слуги да обслужват Абул Хасан както предишния път, сякаш е халиф.
— Утре сутринта събуди първо мене, преди да правите каквото и да е, и преди да се събуди Абул Хасан! — наредил той на главния евнух…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че на сутринта, когато зората зазорила, всички се приготвили да обслужват Абул Хасан. Главният евнух събудил халифа, а всички робини, наложници, евнуси и храненици се събрали при постелята на Абул Хасан. Насядали наоколо неволниците с музикалните инструменти и певиците с прекрасни гласове. Халифът се спотаил на скришно място, за да гледа какво ще прави Абул Хасан. След малко го поръсили с розова вода против омайното биле, той се събудил и кихнал. В същия миг засвирила музиката, запели певиците и Абул Хасан замръзнал, ококорил се и видял предишните неволници и наложници, всички стояли пред него с почит и уважение, готови да му служат. Познал ги, заоглеждал стаята, познал и нея. Въртял глава наляво-надясно, повтаряйки си: „Що за дивотия!“ Изкрещял от ужас и ухапал пръстите си така, че едва не ги откъснал, и възкликнал: