— Кой е този Абул Хасан? — запитала неволницата. — Ти бълнуваш! Ти си емирът на правоверните Харун ар-Рашид, наместникът на Аллаха!
Абул Хасан пак започнал да си търка очите, умът му се объркал, не знаел какво да мисли. Обаче все пак решил, че това не е истина, а капан от шейтана.
А халифът гледал, слушал и се превивал от смях.
Абул Хасан затворил очи и се престорил на заспал, а Якутат ал-Калб му рекла:
— О, емир на правоверните, ние изпълнихме задължението си. Обаче диванът е пълен с везири, емири и царски сановници, всички чакат твое величество да каже волята си по държавните дела! Никой не може да заеме мястото на емира на правоверните!
Така неволницата заставила Абул Хасан да се изправи. Той поискал да поговори, да поразпита, но музиката и песните били толкова гръмки, че никой не чувал думите му. Той повикал с пръст Хабл ал-Лулу и Наджмат ас-Субх, защото седели почти до него, те се навели и той запитал:
— За бога, не лъжете и ми кажете истината! Кой съм аз?
— О, емир на правоверните, ти явно ни се присмиваш с такъв въпрос! — отговорила Наджмат ас-Субх. — Нима твое величество не знае, че е емир на правоверните? Ако не ни се присмиваш, като говориш така, значи виждаш сън, защото тази нощ спа по-дълго от обикновено! Не, не, сигурно ни се присмиваш! Спомни си, че вчера, когато влезе в дивана, ти нареди на валията да помъчи имама и четиримата старци пазачи в някаква махала! Ти нареди на своя везир Джаафар да вземе и кесия с петстотин динара и да ги даде на някаква старица на име Умм Абул Хасан в тази махала! А ти забрави ли как снощи седна, как ни сложи до себе си, как пи вино от ръцете ни, как ни напои всичките, а после заспа в тази стая. За целия си живот ти не си спал такъв дълбок сън! Виж, нямаш сили дори да отвориш очи!
Дошъл и главният евнух и казал:
— О, емир на правоверните, ако наместникът на Аллаха благоволи, дошло е време за молитва!
А Абул Хасан само клател глава, мислел на глас и говорел:
— Да, да, прави сте, аз съм емирът на правоверните! А, не, моля, за бога, вече не ми се ходи в лудницата!… Да, господине, прав си, аз съм емирът на правоверните!… Кълна се в Аллаха, това са си измислици! Аз си зная кой съм, а вие ме мамите! Сега вие пак искате да ме подлудите както преди! Вие сте лъжци и измамници! Мъчно ми е за вас, как можете да правите това с такава благородна външност, с такава хубост и красота! Ако бяхте чули и видели какво ми се случи тогава, как ме оскърбяваха и ругаеха, нямаше сега да постъпвате така с мене!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Наджмат ас-Субх казала на Абул Хасан:
— Кълна се в Аллаха, о, емир на правоверните, че ти от вчера не си излизал от тук, а заспа дълбоко и това те е заставило да виждаш подобни сънища! От вчера не си излизал от покоите си!
Абул Хасан се смутил, замислил се. Той вече не знаел на кое да вярва. Изправил се, оголил тялото си, видял белезите от побоищата и възкликнал:
— Гледайте, божи твари! Вие казвате: „Това ти се е случило насън!“ Не, аз не съм емир на правоверните, аз съм Абул Хасан! Ето белезите от мъченията в лудницата, те още ме болят! Затова не ми се сърдете, като казвам, че лъжете! А ако това ми се е случило насън, то е било чудо на чудесата, защото аз много добре си го знам, че бе наяве! — после викнал на момчето слуга, което стояло до него: — Ухапи ме за ухото, но по-силничко, та да видя спя ли, или бодърствам!
Момчето налапало ухото му в зъбите си и така го стиснало, че от силната болка Абул Хасан изкрещял така, че всички в двореца чули крясъка му. Неволниците ударили по струните и запели. Абул Хасан съвсем загубил ума и дума, ударил по халифската чалма на главата си, смъкнал я, съблякъл халифските дрехи и като останал по една долна риза и по бели гащи, скочил да поиграе с Наджмат ас-Субх, Якутат ал-Калб и Хабл ал-Лулу, които много харесал.
Когато видял какво прави Абул Хасан, халифът се разсмял, приповдигнал завесата да види отново Абул Хасан, но се изплашил да не би от толкова смях да му стане нещо, показал глава иззад завесата и викнал на Абул Хасан, като не преставал да се смее:
— Ей, Абул Хасан, Абул Хасан, ще ме умориш от смях!
Когато чули гласа на халифа, неволниците спрели да пеят и свирят, замълчали и послушно сложили ръце на гърди. Абул Хасан също замълчал, за да чуе чий е този глас. Обърнал се и видял халифа. Начаса проумял кой стои пред него, че именно той, преоблечен като мосулски търговец, е прекарал две нощи в дома му. Разбрал, че не спи, че всичко, което му се е случило, си е чиста истина, че това не е сън, а халифски измислици. Обърнал се сърдито към халифа и рекъл: