Тя продължила:
Разправят, царю честити, че любовта и щедростта на халифа към Абул Хасан растели ден след ден. Той започнал да го взема на всичките си срещи. Дори когато отивал при госпожа Зубейда, неговата братовчедка и съпруга, пращал да го викнат. Разказал на жена си Зубейда всичко, което се било случило с Абул Хасан, а тя много се смяла. Един ден казала на халифа:
— О, емир на правоверните, виждам, че не се грижиш достатъчно за Абул Хасан! Всеки път, като дойде при мене, той не откъсва поглед от моята неволница Наджмат ас-Субх. Струва ми се, че й е отдал сърцето си и иска да се ожени за нея!
— Възможно е да не си твърде далеч от истината! — казал халифът. — И той има право, защото аз му обещах да му дам за жена тази или всяка друга девойка, която си е харесал през нощта на своето халифство. Обещах онази, която му е на сърцето, и трябва непременно да изпълня обещанието си. Но ти бе така добра, че ми напомни — трябва да го оженим! Щом казваш, че си е харесал Наджмат ас-Субх, непременно ще го оженя за нея! Но трябва да сме сигурни, че точно тя му е на сърцето, а също и дали и нея я влече към него!
Този разговор станал в присъствието на Абул Хасан, който го чул целия, и когато халифът свършил, той се изправил, поклонил се, целунал земята пред халифа и съпругата му, поблагодарил им за голямата милост и рекъл:
— Щом емирът на правоверните ми оказва милост и госпожа Зубейда ми отстъпва неволницата си Наджмат ас-Субх, ще кажа, че я обичам от цяло сърце, но не знам дали и нея я влече към мене!
Изпратили да доведат девойката и я запитали харесва ли Абул Хасан. Пък тя не отговорила, само се усмихнала, засмяла се и лицето й така пламнало от срам, че станало алено като кръв и халифът и госпожата разбрали, че Абул Хасан й харесва. Тогава халифът наредил да се готвят за сватба.
Така и направили. Вдигнала се в двореца голяма сватба. Госпожа Зубейда щедро надарила Наджмат ас-Субх, дала й много злато и скъпоценности. А халифът натоварил Абул Хасан с купища пари. Събрали се прислужничките, взели Наджмат ас-Субх, украсили я и я отвели при ложето на Абул Хасан с пищно шествие, с песни, музика и танци. После Абул Хасан влязъл при съпругата си, отнел моминството й, а тя била много щастлива. Заживели двамата заедно от хубаво по-хубаво, весели и доволни. Когато хапвала с мъжа си, Наджмат ас-Субх вземала уда и пеела. Двамата толкова се обичали, че едва не политвали от щастие, като се гледали един друг…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Абул Хасан и Наджмат ас-Субх живели в доволство известно време, но и правели големи разходи, без да мислят за последствията, докато един ден парите им свършили. Останали с празни ръце, без нито един дирхам. Абул Хасан си спомнил думите на халифа: „Ще вземаш парите си от ръцете ми!“ Решил отначало да отиде и да го помоли за малко пари, но после се замислил и си казал: „Ами ако халифът си спомни колко ми е дал, нали ще му стане мъчно заради моето прахосничество!“ Побоял се Абул Хасан, досрамяло го да отиде при халифа и да го помоли. И Наджмат ас-Субх се притеснила и я било срам да помоли нещо от госпожа Зубейда. Тогава Абул Хасан й казал:
— Звездичке моя, нито аз мога да помоля халифа за пари, нито пък ти да се обърнеш към госпожа Зубейда. Вярно е, че халифът ми казваше: „Идвай всеки път, когато ти дотрябват пари, моли мене, а не хазнадаря!“ Но аз се боя, срам ме е да не си помисли: „Толкова пари му дадох и за късо време той е успял да ги похарчи!“
— И аз си помислих същото — казала Наджмат ас-Субх. — Боя се, че ако отида при госпожа Зубейда, тя ще каже: „Нима успя да пръснеш всичко, което ти дадох?“
— Слушай! — заговорил Абул Хасан. — Щом ни е трудно да ги молим, аз измислих една нелоша хитрина, една забавна шегичка, която ще ни помогне да получим пари от тях без срам и смущение! Но ти трябва да ми помогнеш да свърша тази работа!
— Винаги съм на твоите услуги, Абул Хасан! — възкликнала невестата. — Пази боже, да не те послушам за нещо!
— Много добре! — възкликнал Абул Хасан. — Виж каква шега съм измислил! Умри отначало ти, после и аз ще умра, всеки ще си умира по реда по смешен и забавен начин. Такава игричка ще развесели халифа и госпожа Зубейда и ще ни донесе пари!
— Слушай, Абул Хасан — възразила Наджмат ас-Субх. — Аз ти се подчинявам във всичко, но чак пък смърт — това е невъзможно! Щом искаш да умираш, умирай си, макар че на мен ще ми бъде много мъчно, но на мен не ми се мре!