— Твоят ум е женски, а на вас жените все нещо ви липсва в ума! — възкликнал Абул Хасан. — Затова не ти връзвам кусур! Горко ти! Какво помисли — че наистина ще умираме? Да не смяташ, че ще искам да се самоубиваме? Хитростта, която измислих, е друга! Слушай да ти кажа как ще скалъпя тази голяма шега и забавна хитрост!
— Щом е игра, в която няма смърт, аз съм на услугите ти! — рекла тя. — Не мисли, че съм се отказала да умирам, защото смятам себе си за по-добра от тебе! Пази боже! Но животът е скъп и ми домъчня, като чух, че искаш да умираш!
— Няма нужда от много приказки! — разпоредил се Абул Хасан. — Ще ти кажа какво мисля да направя! Аз ще легна тук, посред стаята, ти донеси голяма завивка, увий ме в нея, покрий ми лицето с кърпа и ме обърни към киблата, сякаш съм умрял. Като свършиш тази работа, облечи си някаква стара кърпена дреха, иди с плач при госпожа Зубейда, удряй се по лицето, късай си дрехите, кажи й, че съм умрял. Като чуе това, тя ще ти даде много пари за погребението и парче златоткан плат, за да го постелят на носилката с тялото ми. Тогава ние ще имаме парички, а ти ще имаш и прекрасна дреха вместо старата, която ще си разкъсала!
— За бога, много хитро си го измислил! — възкликнала Наджмат ас-Субх…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Абул Хасан се проснал посред стаята и се престорил на умрял. Наджмат ас-Субх го увила в постелката и направила онова, което той й повелил. После облякла траурни дрехи, разпуснала косите си, заразкъсвала дрехите си, заплакала и се завайкала. Така отишла при госпожа Зубейда. Когато видяла хала й, господарката й възкликнала:
— О, мъко моя, Наджмат ас-Субх! Какво се е случило?
— Горко ми, господарке, горко ми! — завикала Наджмат ас-Субх. — Ах, Абул Хасан, любими мой! Току-що ти се радвах, а ти умря и ме остави сама, нещастница! — и тя пак заплакала и заридала.
Зубейда много се натъжила, заоплаквала Абул Хасан, започнала да утешава Наджмат ас-Субх и да й говори:
— Дъще, от плач полза няма! Който е умрял, вече няма да се върне! За бога, така ми е тежко, ти не успя да му се нарадваш! А какъв добър човек беше — простодушен, забавен, веселяк, шегаджия! И за тебе пък ми е особено мъчно! Ти, нещастнице, не успя да му се насладиш изцяло! Но, дъще, каквото е отсъдено и писано, от него не можеш с никаква хитрост избяга! Стига си плакала!
И госпожа Зубейда се разпоредила на хазнадарката да даде на Наджмат ас-Субх хиляда златни динара за погребението на Абул Хасан и парче скъп копринен плат да покрият носилката. Наджмат ас-Субх взела парите и плата и си тръгнала. Върнала се при мъжа си и му разказала всичко. Изправил се Абул Хасан от доволен по-доволен и казал:
— Сега е твой ред! Лягай като мене и се престори на умряла!
Легнала Наджмат ас-Субх, Абул Хасан я увил с покривалото, обърнал й лицето към киблата и я нагласил така, сякаш е умряла, после взел една кърпичка и се запътил към халифа. По това време при него бил везирът Джаафар. Когато Абул Хасан влязъл с плач и рев, като се удрял по лицето, с разкъсани още преди това дрехи, халифът се зачудил на хала му и запитал:
— Какво е станало, Абул Хасан?
— О, емир на правоверните! — отговорил Абул Хасан. — Може ли да се случи нещо по-лошо, отколкото ми се случи? Нека твоят живот да бъде дълъг, предълъг, а не като на Наджмат ас-Субх, емир на правоверните! Ах, Наджмат ас-Субх, душице моя, не можах аз да се насладя до насита на щастието с тебе! Не, не знам какво й стана, емир на правоверните, та ей сега се гътна и умря!
И той пак заплакал. А халифът много се натъжил от тази новина, започнал да го утешава, везирът Джаафар — след него:
— Няма полза, Абул Хасан, да тъжиш и да се печалиш! Няма съмнение — който е умрял, няма да се върне! Така било отсъдено и писано, не можеш да избегнеш онова, което е речено в книгата на съдбата! Абе да не си й направил нещо, което не бива? Но ти си добро момче, не вярвам да си й сторил такова нещо!
— О, емир на правоверните! — възкликнал Абул Хасан. — Кълна се в живота си! Ти знаеш, че тя ми бе по-скъпа и от очите не само заради своята хубост, знания, благоразумие и ум, но и защото бе най-милата неволница на госпожа Зубейда, а и ти, емир на правоверните, много я обичаше! Кълна ти се, че я пазех повече от очите си!
Халифът наредил да му дадат кесия с хиляда златни динара, за да може да устрои тържествено погребение на жена си, дал му още хиляда динара за утешение и парче златоткан копринен плат, за да загърне покойницата. Абул Хасан целунал земята пред халифа, възхвалил го, взел парите и плата и се върнал радостен вкъщи. Там той разказал на младата си съпруга Наджмат ас-Субх за станалото и възкликнал: