— Виждаш ли колко съм хитър! Но, Наджмат ас-Субх, нашата игричка още не е свършила! Чакай да видиш какво още ще ти покажа!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че когато Абул Хасан излязъл, халифът се обърнал към везира си Джаафар и рекъл:
— Джаафар, Зубейда обичаше неволницата си Наджмат ас-Субх и сега, като е узнала за смъртта й, сигурно плаче и ридае! Затова трябва да отидем при нея и да я утешим. Ела с мене да й поговорим! Ти ще кажеш нещо, аз ще кажа нещо, пък дано да разтопим тъгата й! Иди и разпусни дивана! Кажи им: „Халифът си има работа в двореца и днес диван няма да има!“
Отишъл везирът, разпуснал дивана и се върнал. Халифът пратил слугата си Масрур да види къде е госпожа Зубейда, после заедно с везира Джаафар влязъл в покоите й. Видял, че тя седи натъжена и сълзи текат по бузите й.
— Госпожо Зубейда! — заговорил той. — Знам защо си се натъжила, и затова дойдох при тебе с везира Джаафар да те утешим. За бога, много ми е мъчно за тебе, защото ти обичаше това момиче Наджмат ас-Субх и тя ти бе по-скъпа от всяка друга неволница. А тя, Аллах да я прости, бе любимка на всички! А още и на мен ми е мъчно за нещастния Абул Хасан, който не успя да й се нарадва до насита! Той плаче за нея като малко дете, току-що дойде при мене, ридаеше от тъжен по-тъжен. Няма полза, Зубейда, от плач и мъка! Който е умрял, умрял. Тая чаша всички ще я изпият! От онова, което ти е писано, не можеш да избягаш и ние няма да избягаме от смъртта!
Госпожа Зубейда чула тези думи на халифа, благодарила за любезните думи, но речта му я учудила и тя рекла:
— О, емир на правоверните, твоите думи съвсем ме объркаха! Но ти каза за моята неволница „Аллах да я прости“, сякаш е умряла и ти скърбиш заради мъката ми по нея! А аз тъжа за Абул Хасан, тъй като ти много го обичаше — нали ти ме запозна с него! А той, нещастният, Аллах да го прости, бе добър, весел и забавен човек, ние толкова време сме се забавлявали и развеселявали с него, неговите шеги отпускаха сърцата ни. Знам ти как обичаше Абул Хасан, и си казах: „Сигурно емирът на правоверните сега седи и тъжи за него!“ Нека животът ти бъде вечен, емир на правоверните, но не моята наложница е умряла! Сигурно твое величество нещо греши, когато казва, че е умряла моята неволница, а всъщност работата е точно обратната — умрял е Абул Хасан!
Когато чул тези думи, емирът на правоверните, макар и да бил тъжен, се разсмял.
— О, емир на правоверните! — възкликнала Зубейда. — Значи си дошъл да ми се подиграваш! Защото, кълна се във всевеликия Аллах, умрял е наистина Абул Хасан!
— Казано е в пословицата: „Женският ум е мъничък!“ — възкликнал на свой ред халифът. — Какво ще кажеш, Джаафар? Не видя ли ти с очите си, че Абул Хасан дойде при мене, като плачеше, и когато го запитахме за причината, той отговори: „Моята жена Наджмат ас-Субх умря!“
— Така е! — отговорил Джаафар, а халифът продължил:
— Не си права, Зубейда! Твоята неволница е умряла, а не Абул Хасан! Той току-що дойде при мене, аз му дадох хиляда динара и парче коприна, за да увие покойницата! Ти трябва да плачеш за своята неволница, която е умряла, защото много я обичаше и защото си я възпитавала като родна дъщеря! А Абул Хасан — не плачи за него, той си е жив и здрав!
— О, емир на правоверните! — рекла Зубейда. — Виждам, че продължаваш да се шегуваш! Ти много добре знаеш, че оплаквам именно Абул Хасан! Той си заслужава да плачем за него, защото ни забавляваше, веселеше сърцата ни и неговото присъствие ни беше приятно!
— Зубейда! — възкликнал халифът. — Кълна се в живота ти — а ти знаеш колко ми е скъп той!, — не Абул Хасан е умрял! Не се шегувам, истината ти казвам — починала е твоята неволница Наджмат ас-Субх!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че госпожа Зубейда много се обидила на халифа заради приказките му и рекла: