— Кълна се във всевеликия Аллах, о, емир на правоверните, че не моята неволница Наджмат ас-Субх е умряла! Ако ти бе малко позакъснял и не бе дошъл при мене, аз самата щях да ти пратя някой да те утешава за смъртта на Абул Хасан! Той е умрял, а моята неволница е жива! Наджмат ас-Субх току-що бе при мене! Тя дойде тъжна, косите й бяха разпуснати, падаха на раменете й, бе облечена в траурни дрехи заради смъртта на мъжа си Абул Хасан! Дадох й кесия с хиляда динара за утешение и достойно погребение на мъжа й! И тъгата, която си забелязал по лицето ми, бе за Абул Хасан!
Обидил се халифът и викнал:
— Драга Зубейда, друг път не си се инатила така и не си ме обвинявала в лъжа! Аз пък наистина ти казвам, че Абул Хасан току-що излезе от мене! И Джаафар беше там! Пък ти ми казваш, че бил умрял!
— Нека твое величество да не си въобразява, че ще повярвам в приказките му, че моята неволница Наджмат ас-Субх е умряла! — викнала и госпожа Зубейда. — Обратно, кълна се в Аллаха, всевишния и всевеликия, че е умрял Абул Хасан! Аллах да пази неволницата ми! Защо искаш да я умориш насила?
Още повече се разгневил халифът, викнал слугата си Масрур и му наредил:
— Иди в стаите на Абул Хасан и научи кой от двамата е умрял — той или Наджмат ас-Субх! Аз твърдо знам, че е умряла неволницата, но нека и госпожа Зубейда се увери и престане да се инати!
— Защото със сигурност знам, че е умрял Абул Хасан! — настояла на своето госпожа Зубейда.
— Ако думите ти са истина, ще ти дам всичко, което поискаш, пък ако ще и половината царство да е! — креснал халифът. — Хващам се на бас, че Абул Хасан е жив и здрав и че е умряла твоята храненица Наджмат ас-Субх!
— Аз също се хващам на бас, че любимката ми Наджмат ас-Субх си е жива из здрава и че е умрял именно Абдул Хасан! — възкликнала госпожа Зубейда.
— Добре, хайде на бас! — рекъл халифът. — Ако съм прав и Абул Хасан е жив, ще ти взема големия дворец! Ако пък ти си права и неволницата ти е жива и здрава, ще ти подаря двореца в градината Бустан ал-Хулд!
Халифът и госпожа Зубейда се съгласили на това условие, дали клетви и обети. През това време Абул Хасан скрито слушал какво става между тях. Когато халифът изпратил Масрур да види каква е работата, Абул Хасан побързал да сложи неволницата легнала посред стаята, завил я с покривалото, обърнал лицето й към киблата и започнал да плаче и да се бие по лицето. Заплакал евнухът заедно с него и рекъл:
— Наистина няма нищо по-лошо от женския инат!
— Защо говориш така, Масрур? — запитал Абул Хасан.
— На госпожа Зубейда й е станало нещо! — отговорил Масрур. — Тя спори с емира на правоверните, упорства и му казва, че ти си бил умрял, а Наджмат ас-Субх е жива и здрава, а моят господар, халифът, й казва: „Стига си се инатила! Абул Хасан току-що бе при мене и оплакваше жена си!“ А тя му отговаря: „Не, моята неволница е жива и здрава, а е умрял Абул Хасан!“ Емирът на правоверните се обиди на нейния инат и ме изпрати да видя кой от двама ви е умрял!
— О, Масрур, как бих искал да съм умрял вместо нея! — възкликнал Абул Хасан и заплакал, а Масрур го зауспокоявал:
— Ех, Абул Хасан, братко, утеши се, всички сме смъртни, а умрелите с плач няма да върнеш…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Масрур се върнал при халифа и госпожа Зубейда и им разказал, че неволницата Наджмат ас-Субх е умряла, че Абул Хасан плаче до главата й.
— Хвала на Аллаха, Масрур — му казал халифът. — Ние спечелихме баса! Е, госпожо Зубейда, какво ще кажеш? Ще ми се инатиш ли още? Големият ти дворец е вече мой, така се договорихме!
— О, емир на правоверните! — възкликнала Зубейда. — Ти да не си мислиш, че си спечелил баса по свидетелството на един роб и лъжец? Как да повярвам на него, а не вярвам на очите си — нали току-що видях неволницата!
— Господарке! — възкликнал Масрур. — Кълна се в живота на емира на правоверните и в твоя живот, господарке, а ти знаеш, че той ми е по-скъп от всичко на света, че Наджмат ас-Субх е умряла, а Абул Хасан седи и плаче при нея!
— Проклетник! Дъно на казан! — завикала Зубейда. — Почакай, дебелобърнесто чудовище, ще видиш как ще те засрамя! — и тя захлопала с ръце. Събрали се всички неволници, които били при нея, когато Наджмат ас-Субх с плач съобщила, че Абул Хасан е умрял. — Кажете, кого утешавах аз и кой е умрял? — викнала тя.