— Ние видяхме как дойде Наджмат ас-Субх, която плачеше и казваше, че е умрял мъжът й Абул Хасан! — отговорили те.
— Проклетнико! — креснала Зубейда на Масрур. — Как така не можеш да отличиш живия от умрелия? Виж колко момичета разобличават лъжата ти!
— За бога, женският разум ту изчезва, ту се появява пак! — възкликнал халифът и се обърнал към жена си: — Този роб току-що дойде от Абул Хасан и видя, че неволницата е умряла. Той се закле в твоя и в моя живот, а знае, че ако даде лъжлива клетва, ще му отсека главата! А ти пак се инатиш и ми говориш, че Абул Хасан бил умрял!
— Ти сигурно си се договорил с твоя роб да ми възразява! — възкликнала Зубейда. — Но не мога да повярвам, че е умряла моята неволница — малко преди да дойдеш, тя бе тук и ми говореше, че мъжът й е умрял!
Извикала една от възрастните неволници и й наредила:
— Иди в двореца на Абул Хасан и виж кой от двамата е умрял — моята неволница Наджмат ас-Субх или Абул Хасан! И се връщай по-бързо да ми донесеш вестта!
А Абул Хасан чул целия разговор и веднага се престорил на умрял, а Наджмат ас-Субх започнала да го оплаква. Старата неволница видяла това и започнала да я утешава:
— Дъще, никой не може да избяга от смъртта! Но нека Аллах да прокълне евнуха Масрур! Той каза на халифа, че ти си умряла, а Абул Хасан е жив! И между емира на правоверните и съпругата му избухна кавга! Халифът твърди, че ти си умряла, госпожата твърди противното. Свадата стана голяма и Зубейда ме прати да видя каква е работата!
— Ах, защо не умрях аз вместо моя възлюблен Абул Хасан! — възкликнала неволницата.
Старата неволница излязла бързо и се радвала, че носи истинската новина. Когато Зубейда я видяла така радостна и засмяна, й рекла:
— Казвай какво видя? Кой от двамата е умрял?
— Кълна се в живота ти, господарке! — отговорила неволницата. — Аз видях, че Абул Хасан е умрял, той лежи на земята с лице, обърнато към киблата, очите му са покрити, а твоята неволница Наджмат ас-Субх седи и плаче над него!
Масрур чакал неволницата да донесе същата вест за това, което бил видял сам, и това да го оправдае пред госпожа Зубейда, но когато старицата се заклела в живота на емира на правоверните за онова, което била видяла, Зубейда се обърнала към него и креснала:
— Проклетнико, ти си се научил да лъжеш, за да угодиш на своя господар! Видя ли сега как си опозорен!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Масрур се ядосал и викнал:
— Че аз с очите си видях, че Абул Хасан е жив! И емирът на правоверните го видя! Значи и двамата сме лъжци, така ли? Ха-ха! Владетелю, тази проклетница заслужава да й се отреже носът! Тя зъби няма хляб да яде, че откъде може да различи жив от умрял?
— Проклет роб такъв! — креснала и старицата. — Някой ти е залепил дебелите бърни да не казваш истината!
Хванал го яд халифа. И той се объркал в тази история — нали сам бил видял Абул Хасан жив и здрав, нали той бил дошъл при него, оплаквайки смъртта на жена си! А пък госпожа Зубейда била видяла всичко по друг начин! Тогава халифът рекъл на жена си:
— Излиза, че всички сме лъжци! Нищо друго не ни остава, освен да отидем заедно и да изясним истината!
— Ето, това е правилно решение! — възкликнала Зубейда.
Тръгнали всички, Масрур вървял пред тях, сякаш отвътре го изгаряло, и не се стърпявал да отвори вратата. Докато вървели, кавгата между него и старата неволница продължавала и двамата се хванали на бас, че ако е умрял Абул Хасан, той ще й даде парче златоткано платно, а ако е умряла Наджмат ас-Субх, тя ще му даде такова платно.
Когато Абул Хасан и жена му видели, че всички идват при тях, Наджмат ас-Субх рекла:
— Ти ни направи лъжци пред халифа! Аллах, спаси ни от тази беда!
— Не бой се! — рекъл той. — Който е успял да качи магаре на минаре, той ще успее и да го свали от там! Само слушай и прави каквото ти кажа! — бърз като мълния, той се престорил на умрял и й казал: — И ти като мене се престори на умряла, легни до мене, обърни се към киблата, покрий си лицето и прави това, което правя и аз!
Масрур отворил вратата, всички влезли и видели, че са умрели и двамата. Изтръпнали, объркали се, а Зубейда, завикала от мъка по своята неволница, занареждала:
— Вие непрестанно пророкувахте зло за моята неволница и я уморихте! Нещастницата е умряла от мъка по мъжа си!