— Вземете си момата!
Натоварихме момичето в паланкин върху камила и четирийсет камили с дарове, сбогувахме се и тръгнахме. Но ето че скоро срещу нас се втурнаха воини конници, мисля, че бяха също от бени салим. Застана срещу тях Утба бен Хабаб, уби няколко, но го прободоха и той падна на земята. Надойдоха ни на помощ хора от онази земя, изгониха нападателите, но Утба изпусна последната си въздишка.
— Ех, Утба! — викнахме ние.
Неволницата чу нашия вик, втурна се по склона, отпусна се върху него, завика горещо и произнесе следните стихове:
Въздъхна дълбоко и душата й отлетя. Изкопахме им общ гроб и ги заровихме. Аз се върнах при своето племе и останах там седем години. После посетих пак Пресветлата Медина и минах на връщане край гроба им. Видях, че над него е израснало голямо дърво, чиито листа бяха червени, жълти и зелени.
— Що за дърво е това? — запитах тамошните хора.
— Това е Дървото на младоженците! — отговориха ми те.
Останах до този гроб един ден и една нощ и последното, което направих, преди да си тръгна, бе да отправя молитва към Аллах да ги прости…
Първа приказка за Хинд, дъщерята на Нуаман
Разправят също, царю честити, че Нуаман бен Мундер, цар на арабите, имал дъщеря на име Хинд, която била най-хубавата жена на своето време. Описали на Хаджадж хубостта и красотата й и той я пожелал за жена. Тя поискала откуп от двеста хиляди дирхама, но той ги платил и се оженил за нея. Така живели доста време. Веднъж я намерил в стаята й, когато тя гледала лицето си в огледалото и произнасяла стихове, с които му се надсмивала:
Хаджадж повече не престъпил прага й. Бил решил да се разведе с нея и пратил като посредник Абдуллах ибн Тахер. Той влязъл в стаята й и рекъл:
— Хаджадж бен Мохамед ме упълномощи от негово име да ти кажа, че сте разведени!
— Ех, Бен Тахер! — рекла тя. — Бяхме ние заедно с него, но, за бога, нито за ден не съм била щастлива! Никога няма да ми домъчнее за него! Ти ме отърва от едно грамотно куче!
Научил емирът на правоверните Абдул Малик бен Маруан какво се е случило с Хинд. Описали му нейната красота и той пратил хора да я поискат за него…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че когато Хинд се срещнала с пратениците на халифа, тя не можела да му откаже, но му пратила писмо, в което се казвало: „Знай, емир на правоверните, че едно куче вече е лочило от тази копанка!“
Той се засмял и отговорил: „Щом куче е лочило от нечия копанка, пък да си я измие седем пъти с пясък! А на тебе ти стига да избършеш прахта от мястото, където те е близало!“
Хинд не можела да не се подчини, но му пратила ново писмо: „Благодаря на Аллах и ти казвам, емир на правоверните: Ще се омъжа за тебе, но при условие: Нека носилката ми към твоя град я докара Хаджадж и нека той да бъде бос!“
Разсмял се високо Абдул Малик, наредил да извикат Хаджадж и му прочел писмото. Той се подчинил на волята му.
Изпратил Хаджадж до Хинд заповед да подготви носилката. После лично се появил пред вратата й със свитата си. Тя се качила на нея, неволниците и слугите й възседнали конете, а Хаджадж тръгнал пеша и бос, като водел поводите на конете. Тя започнала да му се присмива и да му се подиграва, после наредила на една от слугините си:
— Я отвори завесата да ми види лицето за последен път!
Слугинята отворила завесата и лицето й застанало току до неговото. Тогава той произнесъл следното двустишие:
А тя му отговорила: