— Защо плачеш?
— Детето ми падна във водата!
Двамата мъже се помолили на Аллах и водата докарала детето при майката живо и здраво.
— Искаш ли Аллах да ти върне ръцете? — запитали те.
— Как да не искам! — отговорила жената.
И те пак се помолили на Аллах и ръцете й се върнали на мястото си по-здрави от преди. После те запитали жената:
— А ти знаеш ли кои сме?
— Аллах най-добре знае! — отговорила тя.
Тогава двамата мъже рекли:
— Ние сме онези две питки, които ти даде на просяка и заради които царят ти отсече ръцете! Възхвали Аллаха, който ти върна и сина, и ръцете!
И тя възхвалила и прославила всевишния Аллах…
Приказка за Харун ар-Рашид и Бен Кариби
Разправят също, че една нощ емирът на правоверните Харун ар-Рашид рекъл на везира си Джаафар:
— Тази нощ ми се стегна душата! Какво да правя? — а в това време Масрур стоял пред него и се хилел. — На какво се хилиш? — креснал му халифът. — На мен ли се присмиваш, или си полудял?
— За бога, не, о, емир на правоверните! — отговорил Масрур. — Направих това не по своя воля! Вчера излязох пред двореца, стигнах до брега на Тигър и видях там събрали се хора и някакъв човек, който ги разсмиваше. Казва се Бен Кариби. Спомних си негови думи, та ме напуши смях. Моля те, прости ми!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че халифът наредил на Масрур:
— Да ми доведеш този човек начаса!
Излязъл бързо Масрур, намерил Бен Кариби и му рекъл:
— Идвай веднага при емира на правоверните! Но при едно условие… Щом той ти подари нещо, ти ще вземеш четвъртинка, а останалото ще е за мен!
— Нека да е наполовина! — настоял човекът.
— А, не! — възразил Масрур.
— Тогава нека на тебе да е две третинки, а на мене — една!
С големи усилия Масрур се съгласил на това. Влязъл Бен Кариби при халифа и го поздравил, както се полага.
— Ако не ме разсмееш, ще те ударя три пъти ей с тази торба! — казал халифът.
„Абе то ще е по-добре да ме удари с тази торба, отколкото с камшик!“, си помислил човекът, защото си въобразявал, че торбата е празна. Започнал да му приказва смешки, които разсмиват и най-гневните, казал някакви остроти, но емирът на правоверните дори не се усмихнал. Бен Кариби затреперил, изплашил се.
— Сега си заслужи боя! — казал халифът.
Грабнал торбата и го ударил отзад. Но в нея имало четири едри чакъла, всеки тежал по два ратла. Ударът попаднал по врата му, той изкрещял високо, спомнил си за условието с Масрур и викнал:
— Прощавай, емир на правоверните, но нека ти кажа две думи!
— Казвай! — запитал Харун ар-Рашид.
— Масрур ми постави условие! — казал Бен Кариби. — Договорихме се, че една третина от дара, който ще получа от халифа, ще бъде за мене, а двете третини — за него! С голям труд се съгласи на това! Сега моята награда е бой! Този удар беше моят дял, останалите два са за него! Аз си взех моето, а той, ето го къде е застанал — дай си му неговия дял!
Халифът се разсмял, викнал Масрур до себе си и го цапардосал веднъж с торбата, а той му викнал:
— О, емир на правоверните, достатъчно ми е и едната третинка, дай на него останалото, не го ща!
Още по-силно се разсмял халифът и наредил да дадат и на двамата по хиляда динара. Те си отишли предоволни от халифския дар…
Приказка за Абдул Рахман Мароканеца, с прякор Китаеца
Разказват също, че някакъв мароканец пропътувал много страни и веднъж съдбата го довела на някакъв остров. Когато се върнал в страната си, донесъл от там тръба от перо на птицата Рух, докато тя още не се била измъкнала от яйцето. Тази тръба била куха и събирала девет меха вода. Дължината на крилото при излюпването на пилето била хиляда баа.
Този човек се казвал Абдул Рахман Мароканеца, но бил известен и с прякора Китаеца, защото често ходел в тази страна. Много чудесии разказват за него, ето и една от тях.
Веднъж, като плавал по Китайско море с дружина, видели далечен остров. Наближили и хвърлили котва. Слезли да натоварят вода и дърва, носели брадви, въжета и ножове. Видели насред острова голямо бяло блестящо кубе, високо сто лакътя. Доближили го и разбрали, че е яйце на птицата Рух. Заудряли го с брадви, камъни и дървета. Кората му била като здрава скала, но накрая от нея изпаднало самото пиле. Заскубали перата от крилете му и това им се удавало само с общи усилия, макар че още не били съзрели. После взели колкото могли от месото му и го отнесли с тях. Насекли перата като тръби. Вдигнали платната и пътували цяла нощ до изгрев-слънце — вятърът бил добър и корабът се движел бързо.