Хиляда и една нощ. Том II

— Дай ми дивит и перо! — помолих аз девойката.

Тя донесе посребрен дивит и позлатени пера и аз написах следните стихове:

Това е разказ за девойки, които са ми близки, и в труден избор всяка аз да надделее исках!                 Във ранна утрин три звездици насън любим видяха,                 той появи се като призрак, дълбоко като спяха. В постелята си всяка прелест видя ги отдалече — (което наяве не могат — насън не скриват вечер)!                 На стихове избраха те играта благодатна —                 да изразят в слова изящни кое насън видяха. Започна първата да шепне слова прекрасни, чудни — изляха се във стих най-нежен вълшебните й думи:                 „Тъй хубаво ми бе! Насън видях го, че пристигна!                 Но още по-добре било би той будна да ме стигне!“ Тя свърши, тайната й скри се в престорена усмивка. Въздъхна средната, изля и тя чувствата във стиха:                 „Насън дойде не той, желаният! То бе мечтата ти!“                 „Здравей! — й казах. — И постой! Добре си ми дошла ти!“ Най-малката за миг събра в стиха си мисли чудни и бързо, чисто ги изля в най-сладки нежни думи:                 „Аз всяка нощ насън го виждам! Той толкова е близко!                 На мускус ложето ухае… До себе си го искам!…“ Аз стиховете чух, а после прочетох ги с наслада, присъдата си произнасям и истината казвам:                 На малката отсъждам аз наградата богата!                 Не само че видях — усетих на мускус аромата!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Асмаи:

* * *

Подадох листчето на неволницата. Тя го взе и влезе в дома. Чух пляскане с ръце, песни, шум. Понечих да си тръгна, но неволницата ми викна:

— Поседи, Асмаи!

— Кой ти каза, че съм Асмаи? — запитах аз.

— Познахме го по стиховете!

Вратата се отвори и излезе първата неволница, в ръцете й — поднос с плодове и сладкиши. Хапнах от плодовете, подсладих се, благодарих й, понечих да си тръгна, но вдигнах поглед и видях розова ръка в жълт ръкав, изпод фереджето — лицето свети като луна. Тя държеше кесия с триста динара.

— Това е мое, дарявам ти го заради добрия избор! — каза най-малката…

* * *

— А ти защо отсъди наградата на нея? — запитал Харун ар-Рашид.

— О, емир на правоверните! — отговорил Асмаи. — Най-голямата каза, че любимият я посетил насън, но всичко е неясно, тя го свързва с редица условия, които може да бъдат, а може и да не бъдат! Средната е била докосната насън от видение, тя само го поздравява. А малката вижда сън наяве, тя усеща в него въздишката, която е по-сладка от мускус, той е до нея, докосва я, най-близък й е!

— Прав си, Асмаи! — казал Харун ар-Рашид и му платил за хубавия разказ триста динара — колкото му дала и девойката…

Приказка за бедуина, неговия съперник Маруан бен Хакам и халиф Муауия

Разправят също, царю честити, че емирът на правоверните Муауия един ден седял пред прозореца на двореца си в Дамаск. Стаята била отворена към четирите посоки, за да влиза ветрец, но денят бил горещ, пладнешки зной. Видял на улицата човек, който вървял бос и от горещината подскачал по камъните. Той казал на свитата си:

— Дали всемилостивият Аллах е създал нещо по-мъчително от това човек да върви бос по камъните в такова време. За бога, ако този идва при мене, ще го приема, а ако е обиден — ще въздам справедливост! Ей, слуга, иди при портата и ако този бедуин иска да влезе при мене, нека влезе!

— Какво искаш? — запитал слугата бедуина.

— Да вляза при емира на правоверните! — рекъл той.

— Тогава влез!

Влязъл бедуинът и поздравил халифа…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Муауия запитал бедуина:

— Откъде си, човече?

— От бени тамим! — отговорил той. — Дошъл съм да се оплача и да помоля за помощта ти!