— Какво ти стана? — запитал той.
— Нищо не ми стана — лошото остана! — отговорил бедуинът. — Аз помолих от тебе защита срещу Бен Хакам, но кой ще ме защити от тебе? — и продължил със следните стихове:
За бога, дори халифството си да ми отстъпиш, няма да го взема! Искам си Суад!
— Но ти си се развел с нея! — рекъл Муауия. — И Маруан бен Хакам се е развел! Нека да й дадем избор — ако избере мене, ще я взема за жена, ако избере тебе — давам ти я!
— Така да бъде! — съгласил се бедуинът.
— Какво ще кажеш ти, Суад? — запитал халифът. — Кой ти е по-мил? Емирът на правоверните ли с неговия сан, величие, власт, пари и всичко, което би си поискала, или пък този бедуин с неговия глад и с бедността му?
Тогава тя пропяла следните стихове:
За бога, о, емир на правоверните, аз няма да го изоставя! И както си делихме благодатта, ще бъда аз до него и в бедата!
Муауия наредил да донесат десет хиляди дирхама и ги дал на бедуина, който си взел жената и си отишъл…
Приказка на Исхак Мосулеца за неволницата и слепеца
Разправят също, че Исхак бен Ибрахим Мосулеца разказвал:
Една вечер си седях у дома. Бе зима, мъгливо време, дъжд се лееше като из ведро. Никой приятел не идваше, пък и аз в тези локви и кал не можех да отида при никого.
— Донеси ми нещо да убия времето! — рекох на слугата.
Той ми донесе ястия, но нямаше с кого да разделя трапезата. Спомних си за една неволница на един от синовете на Махди, която умееше весело да пее и свири, и си казах: „Ако тази вечер тя беше тук, щеше да ми поскъси скучната нощ!“ И точно тогава чух почукване на вратата и глас:
— Може ли да влезе приятен събеседник, който чака при вратата?
„Да не би желанието да е дало плод?“, помислих си и отидох при вратата. А там — същата моя позната в зелено наметало, увито около цялото тяло, на главата й — копринена кърпа, газила кал до глезени, всички гънки на дрехите й — мокри.
— Какво те води тук по това време? — запитах аз.
— Твой човек се яви при мене! — отговори тя. — Описа ми как се чувстваш, и побързах при тебе!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Исхак Мосулеца:
Учудих се на думите й, но не й признах, че никого не съм пращал да я вика. Само рекох:
— Така ми бе скучно, бях забравил кое време е! По-добре щеше да бъде аз да дойда при тебе!
Наредих на слугата да донесе леген с топла вода, за да я постопля, казах му да полее нозете й, наредих да донесат дрехи, тя ги облече. Поканих я да хапне, тя се нахрани и запита:
— А кой ще ни попее?
— Ами аз, госпожо! — отговорих.
— По-добре излез на улицата да намериш някой!
Излязох объркан — кого ще намеря по това време? И не щеш ли, видях по улицата да върви слепец, който опипваше земята с тоягата си и мърмореше:
— Аллах да не наказва онзи, на когото нося добро! Запея ли тук — няма да ме чуят, мълча ли — няма кой да ме оцени!
— Ти певец ли си? — запитах.
— Да! — отговори той.
Хванах го за ръка, въведох го у дома си, поканих го да хапне, той се нахрани, изпи и три чаши вино и запита:
— Ти кой си?
— Аз съм Исхак, синът на Ибрахим Мосулеца! — отговорих.
— Чувал съм за тебе и се радвам, че сега съм до тебе! Попей ми, Исхак!
Взех уда в скута си. Изпях нещо, после млъкнах.
— Ти, Исхак, почти си станал певец! — рече той. — А има ли тук някой, който да пее по-добре?
— Има една неволница! — отговорих.
— Нареди й да попее! — тя изпя нещо и слепецът каза: — Нищо не направи!
Тя гневно хвърли уда и каза:
— Ако можеш да изпееш нещо по-добро, давай!
— Дай ми уд с ръка не докосван! — каза слепецът.