Хиляда и една нощ. Том II

Тя нареди на слугата да донесе съвсем нов уд. Той опъна струните му и засвири в ритъм, който не познавах, после запя:

Сърцето нощем се усамотява, а времето за среща наближава!            Очаквам думите познати-непознати!            Дали любимият ще тропне на вратата?

— Този само за миг грабна сърцето ти! — прошепна тя.

— Попей още, човече! — обърнах се към слепеца.

Той взе уда и запя:

Дали аз хубавица чудна не видях, че пръстите треперят и ставам днес за смях?

Неволницата си отиде, останахме сами със слепеца и той тръгна уж към едно известно място. Забави се. Излязохме да го търсим, но не го открихме. Портите бяха затворени, ключовете бяха непипнати. Разбрах, че е бил Иблис, че той ми е показал пътя на творчеството и си е отишъл. Спомних си думите на Абу Нуас, който казва:

Велик е Иблис! Аз се възхищавам,   макар и най-жесток да е сред царско войнство! Той заблуди Адам и се възслави,   Адам отец пък стана на човешкото потомство!…

Приказка на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца за Иблис Абу Мурра

Разправят също, че Ибрахим Абу Исхак Мосулеца разказвал:

Един ден помолих разрешение от Харун ар-Рашид да остана у дома си. Той ми разреши. Прибрах се. Наредих на привратниците да не позволяват на никого да влиза и на неволниците — да ме позабавляват. Изведнъж пред мен се появи непознат шейх, достолепен и красив, с тънка риза и бяло наметало, с тайласан на главата, със сребърен жезъл в ръката. Много се разгневих — откъде бе влязъл? Но той ме поздрави най-любезно и аз го поканих да седне. Седна той и започнахме разговор за арабите и техните стихове. Гневът ми поутихна.

— Абу Исхак, може ли да ни изпееш нещо, да чуем някоя твоя песен! — рече той. Взех уда, изсвирих и изпях нещо. — Добре го изпя, Ибрахим! — похвали ме иронично той. Разгневих се и си помислих: „Тоя не му ли стига, че се домъкна без позволение и ме кара да му пея, ами и прави глупави оценки на песните ми!“ А той продължи: — Искаш ли да те възнаградя с нещо за гостоприемството?

Изтананика някаква мелодия. Взех уда и я повторих изцяло, както я бях запомнил…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Ибрахим Абу Исхак Мосулеца:

* * *

Когато завърших мелодията, той възкликна:

— Ще ми разрешиш ли и аз да ти попея?

Помислих, че е загубил ума си, щом си позволява да пее в мое присъствие след всичко, което му бях изпял. Той взе уда, прегърна го и удът сякаш заговори на чист арабски език, той самият му припяваше с глас звучен и красив:

Душата ми е наранена — кой друга ще ми продаде? Душа пречистена без рани назаем кой ще ми даде?           Но кой душата ми ще купи? Кой с мойта ще я замени?           Кой ще плати за болест лоша със здравето си без пари?           В задавен стон и вино сладко в устата ти ще загорчи!

Кълна се в Аллах, стори ми се, че всичко в къщата ми, вратите и стените, отеква и пее в прекрасния му глас. Сякаш дори моите части на тялото, моите дрехи отекваха с него! Нещо в сърцето ми се обърна. А той продължи с нова песен:

Защо, гълъбици, не идвате пак?                    Аз тъгувам по вашето гукане нежно! Елате на храста, до къщата чак —                    там моите тайни красиви да срещна! Аз ви каня! Елате пак тук на ята —                    все пияни жени от страст полудели! Че при вас не съм виждал от сълзица следа,                    очите уж плачат, но и силно се смеят!

А после отново смени песента:

В безразсъдство любовно ние губим търпение и затрупвани с мъки, не търсим спасение!           Аз кълнях се щастлив на зората във блясъка           и се къпех в листа на кипариси, ясени, плачех, както заплаква детенце във люлката,           и твърдях, че обичам, но пък сам се не чувах! Казват — влюбен скучае, щом седи до любимата,           а пък щом е далече — забравя, лекува се! Едва ли… Че нищо любов не лекува           и по-добре — близко, по-зле е далече! Но защо ми е близост, щом любима не чува,           щом дори не показва ми чувства сърдечни!