След няколко дни Хазима пожелал двамата да отидат при халифа Сулейман. По това време той се намирал в Рамле. Стигнали при двореца и помолили привратника да съобщи кой е дошъл. Султанът си помислил: „Не може мутавалията на Джазира да дойде тук без работа! Сигурно ми носи голяма новина!“ Още при появата му го запитал:
— Какво има, Хазима?
— Добра новина, о, емир на правоверните! — отговорил той.
— Казвай какво те е довело при мен!
— Открих Подпомагащия щедрите! Исках да те зарадвам, защото жадуваше да го видиш!
— И кой е той? — запитал халифът.
— Акрама ал-Фаяд! — отговорил Хазима.
Халифът наредил на Акрама да се приближи и рекъл:
— Абе, Акрама, доброто за него май стана беда за тебе! — и наредил: — Кажи колко пари ти трябват!
Акрама му казал и халифът наредил всичко да се изпълни начаса, да му дадат десет хиляди динара в повече от онова, което бил пожелал, и двайсет ката дрехи отгоре. После го назначил за валия на Джазира, Армения и Азербайджан. Накрая му казал:
— А Хазима го оставям на тебе! Ако искаш — остави го на поста му, ако пък искаш — махни го!
— Нека остане на мястото си, повелителю на правоверните! — помолил Акрама.
Двамата си излезли и останали на служба при халифа Сулейман бен Абдул Малик, докато той бил халиф…
Приказка за Юнис ал-Катиб и престолонаследника Ал-Уалид бен Сахл
Разказват също, че по време на царството на Хишам бен Абдул Малик живял човек на име Юнис ал-Катиб. Веднъж той тръгнал към Дамаск, като водел за продан хубава неволница. Когато наближили, керванът спрял край един извор. Юнис наредил да наредят каквото носят за ядене, извадил и стомна, в която имало вино.
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че при Юнис ал-Катиб дошъл хубав момък на кафяв кон, следван от двама слуги.
— Приемаш ли гост? — запитал той.
— Разбира се! — отговорил Юнис.
Седнал момъкът с тях и рекъл:
— Напои ме с виното си! — и когато Юнис му дал да се напие, рекъл: — Няма ли да ми попееш нещо? — пял му Юнис дълго, поил го с вино, докато онзи се понапил и казал: — Кажи и на неволницата да попее! — запяла и неволницата с хубав глас, онзи пак започнал да си налива, а надвечер запитал: — Какво те е довело в този град?
— Ами да поспечеля нещо, че да си върна дълговете! — отговорил Юнис.
— Ще ми продадеш ли тази неволница за трийсет хиляди дирхама? — запитал момъкът.
— Трябва да искам повече! — рекъл Юнис.
— А за четирийсет хиляди?
— Точно толкова са ми дълговете и за мене нищо няма да остане!
— Вземам я за петдесет хиляди!
— Давам ти я! — съгласил се Юнис.
— А имаш ли ми доверие да я взема сега и да ти донеса парите утре, или да стои при тебе до утре и аз да ти донеса парите!
Пийнал бил Юнис, пък го досрамяло и рекъл:
— Имам ти доверие! Вземай я!
— Качи неволницата на мулето си! — разпоредил се момъкът на един от слугите си.
Сбогувал се и си тръгнал. Но не минало и час, когато Юнис се усетил, че нещо е сбъркал, и си рекъл: „Дадох неволницата на човек, когото не познавам, не знам кой е, що е! Как сега да го намеря?“ Седнал и се замислил. Придружителите му влезли в Дамаск, а той си седял сам. Слънцето го напекло. Надигнал се и той да се прибере, но си помислил: „Ами ако тръгна, дали пък някой пратеник няма да дойде и да не ме намери!“ Приседнал под сянката на някаква скала. И когато минавало пладне, един от слугите, които били с момъка, се появил при него.
— Май се позабавихме, господине! — рекъл слугата и добавил: — Ти познаваш ли човека, който взе неволницата?
— Не! — отговорил Юнис.
— Та това е престолонаследникът Ал-Уалид бен Сахл! — възкликнал слугата.
Двамата тръгнали и до края на деня стигнали Дамаск. Слугата го въвел при господаря си. Пред него на трон седял вчерашният му гост.
— Как се казваш? — запитал той.
— Юнис ал-Катиб!
— Добре си дошъл! За бога, много ми се щеше да те видя пак! Сигурно си съжалил за направеното вчера, казал си си: „Дадох неволницата на непознат, даже името му не знам!“
— Пази боже, емире, да съжалявам! На емир съм я дарил, а това е най-малкият ми дар за емир!