Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Ал-Уалид рекъл:
— За бога, съжалих, че съм я взел! Казах си: „Абе този човек е чужденец, не ме познава, аз се пръкнах пред него и нахално реших бързо да взема неволницата!“ И сега даваш ли ми неволницата за петдесет хиляди дирхама?
— Разбира се!
— Давай парите, слуга! — разпоредил се емирът и когато му ги донесли, казал: — Ето, това е за неволницата, вземи си парите! Ето ти още хиляда динара за доверието ти към мене! Ето ти още петстотин динара за разходите по пътя, похарчени от тебе и от спътниците ти! Доволен ли си?
— Доволен съм! — отговорил Катиб и целунал ръцете му.
— Но аз още не съм чул песента й! — казал емирът и се разпоредил: — Доведете ми новата неволница! — и когато тя дошла, той й наредил: — Пей!
И неволницата изпяла следната песен:
Емирът благодарил на Юнис за доброто образование и възпитание, дадено на неволницата, и рекъл:
— Ей, слуга! Дай му едно муле със седлото и подпругата да го язди и един катър — да му носи нещата!
Взел Катиб парите и си отишъл. Когато Ал-Уалид станал халиф, той пак отишъл при него и заживял там от добре по-добре, получил толкова богатства, че да му стигнат до смъртта и да останат за наследниците му. И така живял, докато халифът бил убит — всевишният Аллах да го прости!
Приказка за Дамра бен Мугира, разказана от Хусеин ал-Халиа на Харун ар-Рашид
Разказват също, царю честити, че една вечер халиф Харун ар-Рашид изпратил да му извикат Хусеин Халиа и му наредил:
— Разкажи ми нещо, Халиа!
— Добре, повелителю на правоверните! — започнал разказа си Халиа.
Преди години отидох в Басра. Един ден излязох към Мирбад и ми стана много горещо. Прикрих се под козирката на голяма порта, като молех небето за дъжд. Изведнъж зърнах неволница — като клонка се поклаща, огън й очите пращат, веждите извити греят, бузите й руменеят, дрехата й е като рубин червена, кърпата й — райско зелена, на ръцете белотата бляска, две зърна под ризата припляскват, коремът й като платно нагънат, станът — строен и опънат, шията й — хартия белоснежна, цялата лъхти на мускус нежен, челото й — като полумесец бял и с къдрици — черен скъп корал. Бе разстроена и объркана, крачеше насам-натам. Поздравих я и тя ми отговори със смирен език, с пламък на мъка в очите.
— Господарке — рекох, — стар съм вече, от чужди краища съм, жаден съм! Ще наредиш ли да ми донесат вода!
— Бих ти дала, шейх, ала сега аз не мисля нито за вода, нито за храна! — отговори тя…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Халиа:
— А защо, да не си болна, господарке? — запитах я.
— Обичам човек, който не ме иска, желая някой, който не ме поглежда, а с цялата си душа се стремя към него! — отговори тя.
— А нима може да има мъж да не те иска?
— Да!
— Ти разказала ли си му за мъката си?
Тя дълбоко въздъхна, сълзи се посипаха от очите — сякаш роса падна върху роза — и изпя следния куплет:
— Извини ме — рекох, — но и аз като тебе съм бил от страсти измъчван! Виждаш ми се бледна, очите ти са разплакани, а това говори за страдание и любов! Как така той не иска да се докосне до тази любов? Какво ви раздели?
— Повелите на съдбата! — отговори тя и заразказва:
На празника Науруз поканих на гости няколко неволници от Басра. Сред тях бе една на име Сийран. Бе много привързана към мене. Като влезе, се нахвърли към мен така, че едва не ме събори със своите прегръдки и целувки. Ту тя ме закачаше, ту пък аз я закачах, ту тя бе отгоре ми, ту аз. И в тази игра ръката й неволно дръпна шнура на шалварите ми, те се развързаха и се смъкнаха надолу. И точно тогава той, моят възлюблен, влезе при нас, разгневи се, излезе, метна се на арабската си кобила и избяга…