— Мир вам, хора от шатрата! — викнах.
От шатрата излезе хубав момък на около деветнайсет години, от очите му бликаше смелост.
— И на теб мир, арабски братко! — каза той. — Май си сбъркал пътя, а?
— Така е… — отговорих. — За бога, покажи ми го!
— Братко — каза той. — Нашата равнина е плоска, нощта е тъмна, страшна, мрачна и студена! Зверовете може да те изядат! Слез тук, а утре ще ти покажа пътя!
Слязох от камилата, завързах я за поводите, поседнах да почина. Момъкът улови една овца, закла я, почисти я, раздуха огъня, разпали го, извади меки питки и чиста сол, започна да реже парчета от месото, да ги пече на огъня и да ми ги подава, за да се нахраня. В същото време той въздишаше, накрая заплака горчиво и каза следните стихове:
Разбрах тогава, че този момък е влюбен, и си казах: „Как да му задавам въпроси, когато и аз съм като него?“ Когато се нахранихме, измихме си ръцете, поговорихме. После той влезе в шатрата, раздели я на две със завеса от червена коприна и каза:
— Влез, братко, вземи тази възглавница! Ти си изморен от пътя, пък и късмет си имал, че си се добрал дотук!
Влязох и се намерих в постеля от зелена коприна. Спах така добре, както никога през живота си…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Масрур, който преразказвал думите на Джамил:
Към полунощ ме събуди тих глас. Приповдигнах преградата и зърнах оттатък прекрасна девойка. Тя седеше до момъка, двамата плачеха и споделяха болката си от любов и силното желание да бъдат заедно. „Коя ли е тя?“, помислих си. „Като дойдох тук, момъкът бе сам!“ Огледах я — бе бедуинка, лицето й светеше като ярко слънце и палатката се осветяваше от този пламък. Разбрах, че това е неговата възлюблена, отпуснах края на завесата, завих се презглава и заспах. А когато се съмна, му казах:
— Арабски братко, сега ще ми покажеш ли пътя?
— Добре, приятелю, но според нашия обичай едно гостуване продължава най-малко три дни! Да не съм аз, ако не ти покажа пътя, но след три дни!
Така останах три дни при него… На четвъртия го запитах за името и племето му. Излезе, че бил мой братовчед, чичов син, един от най-знатните родове на бени узра.
— Братовчеде — рекох, — какво те доведе сам в тази пустош?
Очите му се напълниха със сълзи и той рече:
— Братовчеде! Влюбих се до полуда в моя братовчедка! Поисках я от чичо си, а той я ожени за друг от бени узра. Мъжът й я отведе на мястото, където пасеше стадата си. Вече не можех дори да я виждам! Оставих близки, напуснах племето си и се усамотих в този пустинен дом!
— А къде живее тя?
— Наблизо, в полите ей на онази планина. Всяка нощ, щом очите заспят, тя идва от стана си скришом, за да си поприказваме. И така живея, утешавайки се през нощта, пък нека Аллах да ме съди, защото той е най-добрият съдник!
Затъжих се за момъка, дори ме хвана нещо като завист и му казах:
— Братовчеде, измислих хитрост. Ако е пожелал Аллах, в нея ще бъде твоето спасение! Когато довечера неволницата те посети, качвай я на моята камила! Тя е бързоходна! Ти ще яхнеш коня си, аз ще яхна една от твоите кобили! Цяла нощ ще вървим, а съмне ли — ще сме минали много равнини и пустини! Пък дано така възлюблената ти да остане завинаги с тебе! Земята на Аллах е преширока, пък и аз, докато съм жив, ще ви помагам с душа, богатство и меч!
— Братовчеде! — отговори той. — Нека се посъветвам с нея, защото тя е умна и съобразителна!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Масрур, който преразказвал думите на Джамил: