Един от разбойниците с едро тяло и висок ръст излязъл напред и приел задачата. Главатарят го посъветвал да се държи предпазливо. Научил го как да влезе в града облечен като търговец, който уж иска да върти търговия, а всъщност гледа и запомня всичко…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че разбойникът облякъл дрехи на търговец. Когато се зазорило, той влязъл през градските порти, минал край пазарите и махалите и накрая стигнал до пазара на обущаря Мустафа. Видял, че вече е отворил работилницата си и шиел някакви сандали. Крадецът пристъпил към него и го поздравил най-учтиво:
— Да благослови Аллах делата ти! — казал той. — Ти си отворил работилницата си преди всички!
— Синко! — отговорил майстор Мустафа. — По-добре е да си вадиш хляба с усърдие, отколкото да се успиваш!
— Обаче, шейх, аз ти се чудя… — продължил разбойникът — как ти, със слабите си очи, в тази напреднала възраст можеш да шиеш още преди изгрев-слънце, когато светлината е толкова оскъдна!
Шейхът сърдито го погледнал и възкликнал:
— Ако бе от жителите на този град, не би ми говорил така! Аз съм известен сред бедни и богати именно с острото си зрение! Неотдавна даже едни хора ме викнаха да зашия един мъртвец в стая с много малко светлина и аз го заших много добре! Ако нямах такъв остър поглед, нямаше да се справя!
Разбойникът решил, че божествената воля го е довела при този обущар, и казал учудено:
— Грешиш, шейх! Сигурно си ушил само савана — никога не съм чувал да са зашивали мъртвец!
— Аз говоря, както си беше! — възразил Мустафа. — Махай се от тук и си слагай капаните на някой друг! Аз няма да открия нещо, което искам да скрия!
Крадецът вече бил съвсем убеден, че този мъртвец ще да е бил онзи, когото главатарят му бил разсякъл в съкровищницата, и рекъл:
— Аз, шейх, нямам нужда от твоите тайни! Само ще те помоля да ме заведеш до къщата на покойния: може да е някой мой близък и да трябва да утеша роднините му. Отдавна не живея в този град и не знам какво се е случило, докато ме нямаше!
Той извадил един динар и го пуснал в шепата на шейх Мустафа, който отказал да вземе парите с думите:
— Ти ме питаш за нещо, което не мога да ти отговоря! Заведоха ме в дома на покойника със завързани очи. Не знам пътя, не мога да те изведа дотам!
— Дарявам ти този динар независимо дали ще изпълниш молбата ми! — казал разбойникът. — Но ако поседнеш и си помислиш малко, може би ще си спомниш пътя, по който си минал, а?
— Може би, но трябва и ти да ми вържеш очите, както направиха те! — отговорил шейхът. — Помня как ме поведоха за ръка, кога се отбивахме и как накрая спряхме! Може така и да успея да намеря пътя към онази къща!
Разбойникът дал на Мустафа още един динар.
— Ще направим, както казваш! — рекъл той.
Мустафа затворил работилницата си, разбойникът взел някаква кърпа, вързал му очите, после го хванал за ръка и двамата тръгнали. Шейх Мустафа вървял ту надясно, ту наляво, ту направо, както бил правил с робинята Марджана, докато стигнали до една улица. Там направил няколко крачки, спрял се и казал:
— Май че спряхме на това място!
Крадецът снел превръзката от очите му и се оказало, че обущарят е спрял точно пред къщата на Касим. Той попитал дали знае кой е стопанинът на тази къща, а шейхът отговорил:
— За бога, не знам! Улицата е далече от моята работилница, не познавам хората от тази махала!
Крадецът му дал още един динар и рекъл:
— Върви си с мир и да те пази Аллах!
Върнал се шейх Мустафа в работилницата си радостен, че е спечелил цели три динара. Крадецът останал сам пред къщата, разгледал я и открил, че портите й си приличат с портите на останалите къщи в махалата. Изплашил се, че после няма да я отличи, взел тебешир и начертал върху нея малък бял знак, за да може по него после да я намери. След това се върнал в планината радостен и убеден, че работата е изпълнена и остава само да се отмъсти…