Тя му донесла вълшебните дисаги, надникнала в тях, видяла, че са празни, и му ги подала. А той започнал да бърка и да вади пълни тепсии, докато извадил всичко, което бил изброил.
— Синко! — рекла майката. — Тези дисаги са малки. Бяха празни, нищо нямаше в тях, пък ти измъкна от вътре всичките тези тепсии. Кажи ми истината, къде бяха те?
— Майко! — отговорил Джаудар. — Тези дисаги ми ги даде мароканецът. Те са вълшебни и си имат слуга. Щом човек си поиска нещо от него, той произнася заклинание: „Слуга на тези дисаги, дай ми еди-какво си!“ — и той му го дава!
— Да си пожелая ли нещо и да бръкна сама? — запитала тя.
— Ами бръкни!
Жената бръкнала с ръка в дисагите и рекла:
— Слуга на тези дисаги, дай ми пълнена яребица!
Забелязала, как тепсията издува дисагите, бръкнала, взела я и видяла в нея прекрасна пълнена яребица. Поискала си и хляб, после — други гозби, които й хрумнали.
— Майко! — казал Джаудар. — Като се нахраниш, изпразни остатъците в други чинии и върни всичко празно в дисагите! И ги пази! — тя взела дисагите и ги скрила в килера. — Майко! — рекъл пак Джаудар. — Моля те пази тайната, нека остане само за тебе! Всеки път, когато имаш нужда от нещо за ядене, изваждай си го от дисагите! Помири се с братята ми и ги храни независимо дали съм тук или не!
Още докато се хранели — ето ти ги и двамата му братя. Те научили новината за завръщането на брат си от един човек от махалата, който им казал:
— Брат ви се върна — яздеше муле, слуга вървеше пред него и бе облечен в дреха, каквато не сте и сънували!
— Ех, да не бяхме гневили майка си! — рекъл единият. — Тя сигурно ще му разкаже какво сме й сторили, и ще ни опозори пред него!
— Майка ни е милозлива! — рекъл другият. — Пък и да му разкаже, какво толкова — той е още по-милозлив! Ако му се извиним — ще приеме извинението ни!
Влезли те, Джаудар им станал на крака, поздравил ги най-топло и рекъл:
— Сядайте и се хранете!
Те седнали и започнали да ядат. Яли, що яли — наситили се.
— Братя! — казал Джаудар. — Съберете останалото ядене и го раздайте на бедняците!
— Ама, братко — възкликнали те, — нека да остане нещо и за вечеря!
— На вечеря ще ви дам още повече! — казал той.
Раздали остатъците от яденето и казвали на всеки бедняк, който получавал дела си:
— Вземай и яж до насита!
После върнали тепсиите и Джаудар рекъл на майка си:
— Прибери ги в дисагите!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че когато се мръкнало, Джаудар влязъл в килера, където били дисагите, измъкнал от тях четирийсет вида гозби, седнал при братята си и рекъл на майка си:
— Хайде сега да вечеряме!
Тя излязла и намерила тепсиите вече пълни. Когато се навечеряли, Джаудар рекъл:
— Вземете и нахранете бедните и нещастните!
Събрали останалите гозби и ги раздали. След вечеря Джаудар измъкнал сладкиши, всеки хапнал каквото най-много му харесвало, и накрая той казал:
— Нахранете и съседите!
Същото се повторило на другия ден на закуска. Така живели десет дни, докато Салим рекъл на Селим:
— Абе каква е цялата тази работа? Брат ни слага сутрин като за гости, на обяд — като за гости, на вечеря — пак като за гости. Което остава — раздава го на бедните! Това го правят само султаните! Откъде му се е паднал този късмет? Ние да не сме просяци да ни храни така с разните му гозби и сладкиши! Раздава всичко на бедни и нещастници, а не сме го виждали нито да купи нещо, нито да запали огън, няма нито готварница, нито готвач!
— За бога, не знам! — отговорил Селим. — Кой ще ни каже каква е цялата тази работа?
— Само майка ни! — рекъл Салим.
Влезли при майка си, докато брат им не си бил у дома, и й рекли:
— Гладни сме, мамо!
— Доволни ще останете! — казала тя.
Влязла в килера, взела дисагите, поискала това-онова от техния слуга и получила топли гозби.
— Майко! — рекли братята. — Тези гозби са топли, а ти нито огън пали, нито готви!
— То е от дисагите! — рекла тя.
— А какви са тези дисаги?
— Те са вълшебни! Всичко се иска от техния слуга! — тя им разказала кое какво е, и ги предупредила: — Само пазете тайната!