Тя продължила:
Разправят, царю честити, че емир Осман и дружината му се върнали пребити, застанали пред цар Шамс ад-Даула и му разказали какво им се било случило. Гняв обзел царя и той изкрещял:
— Сто души да отидат срещу него!
Изпратили сто души, сблъскали се те с евнуха, той застанал насреща им и всички се разбягали. Върнали се мъжете, застанали пред царя и му рекли:
— Избягахме, царю на времената! Страх ни е от него!
— Двеста да отидат! — креснал царят.
Отишли двеста души, евнухът ги набил и те избягали. Тогава царят викнал на везира си:
— Нареждам ти, везире, да отидеш с петстотин мъже, доведи ми бързо този евнух заедно с господаря му Джаудар и двамата му братя!
— Царю на времената! — рекъл везирът. — Нямам нужда от войници! Ще отида сам и без оръжие!
Оставил везирът оръжието си, облякъл бяла дреха, взел в ръцете си броеница и тръгнал сам. Стигнал до двореца на Джаудар, видял евнуха, който седял пред него, пристъпил към него без оръжие, седнал учтиво до него и рекъл:
— Мир вам!
— И на тебе мир, човешка твар! — отговорил робът. — Какво искаш?
Щом чул думите „човешка твар“, везирът разбрал, че пред него седи джин, разтреперил се и рекъл:
— Дали господарят ти Джаудар е тук?
— Да, в двореца е! — отговорил пазачът.
— Моля те, иди при него и му предай, че цар Шамс ад-Даула го кани на гости, приготвя му богата трапеза, праща му поздрави и му съобщава, че ще е чест за дома му, ако той му погостува!
— Ти постой тук, ще му съобщя! — рекъл слугата.
Везирът учтиво изчакал, а джинът влязъл в двореца и съобщил на Джаудар:
— Трябва да знаеш, господарю, че царят изпрати да те прибере един емир, и аз го набих. С него имаше петдесет мъже — и тях набих! После изпрати сто мъже — и тях набих! След това изпрати двеста мъже — и тях набих! Накрая изпрати везира си без оръжие и те кани на гости да си хапнеш при него! Какво ще отговориш?
— Доведи везира при мене! — рекъл Джаудар.
Джинът излязъл от двореца и казал на везира:
— Везире, ще влезеш ли да поговориш с господаря ми?
— Разбира се! — отговорил везирът.
Станал той, влязъл при Джаудар и видял, че е по-величествен и от цар, че седи на постелки, каквито никой цар не може да си позволи.
— Защо си дошъл, везире? — запитал Джаудар.
— Твоят възлюблен цар Шамс ад-Даула ти праща поздрави и жадува да зърне лика ти! — отговорил везирът. — Подготвил ти е голямо угощение!
— Предай му поздрава ми! — отговорил Джаудар. — Предай му, че аз го каня да дойде при мене! — измъкнал пръстена, потъркал го, появил се слугата и той му наредил: — Донеси ми една от най-красивите дрехи! — а когато джинът я донесъл, рекъл: — Облечи това, везире! Иди и съобщи на царя каквото ти казах!
Тръгнал си везирът облечен в дреха, каквато през живота си не бил носил, влязъл при царя, разказал му за Джаудар и рекъл:
— Джаудар те кани на гости!
Яхнал царят жребеца си, повел войскарите си и всички тръгнали към дома на Джаудар. А през това време той наредил на своя марид:
— Доведи помощниците си ифрити! Да бъдат с образи на хора войници, да се подредят в двора така, че царят да ги види и да го дострашее!
Джинът му довел двеста войници, въоръжени с великолепно оръжие, силни и едри. Когато царят пристигнал и ги видял, сърцето му трепнало от страх. Влязъл той в двореца и там заварил Джаудар да седи в красиво кресло. Поздравил го царят и застанал прав пред него. Джаудар не станал на крака, не му посочил място, не го поканил да седне, а го оставил прав. Страх обзел царя, нито можел да седне, нито да излезе. Помислил си: „Ако го беше страх от мене, нямаше така да ме остави без внимание! Пък може и да ме наказва за онова, което направих с братята му!“ Накрая Джаудар рекъл:
— Царю на времената! Нима подхожда на такива кат вас да измъчват хората и да им присвояват парите?
— Прости ми, но алчността ме принуди да сторя това! — отговорил царят. — Пък ако има грешка, има и прошка!
— Аллах да ти прости! — рекъл Джаудар.
Разрешил му да седне, дарил го със скъпи дрехи, наредил на братята си да сложат трапеза. Когато се нахранили, облякъл богато и царската свита, оказал почит на всички. Накрая им разрешил да си тръгнат по живо, по здраво.
Царят започнал всеки ден да го навестява, дори дивана си започнал да свиква само при него. Между двамата се възцарили дружба и приятелство. Така живели известно време. Един ден царят извикал везира си и му рекъл: