— Везире, боя се Джаудар да не ме погуби!
— Не бой се, той няма да посегне на царството ти! — отговорил везирът. — Неговото положение е по-велико! Той винаги може да вземе царството, стига да поиска! Но ако се боиш да не те погуби, стори друго. Ти имаш дъщеря! Ожени го за нея! Покани го на гости! Нареди на дъщеря си да облече най-хубавите си дрехи и да мине край вратата така, че той да я види! Щом я зърне, сигурен съм, ще се влюби в нея! Аз ще се наведа към ухото му и ще му прошепна, че това е твоята дъщеря! Ожениш ли го веднъж за дъщеря си — ще си спокоен, че няма да посегне срещу тебе, пък ако умре преди тебе — ще наследиш от него много неща!
Устроил царят голям пир, поканил Джаудар. Дошъл той в султанските сараи, седнал в залата и до края на деня прекарали в любезни приказки. А царят изпратил вест на жена си да украси дъщеря им така, че втора по хубост като нея да няма, и да мине с нея край залата. Тя направила, както той рекъл. Зърнал Джаудар дъщерята — пък тя била хубава, гиздава, напета!
— Везире, чия дъщеря е тази девойка? — запитал Джаудар.
— Това е дъщерята на възлюбления ти цар! — отговорил везирът. — Ако ти е харесала, ще поговоря с царя да ти я даде за жена!
— Говори му! — възкликнал Джаудар. — Ще ти дам каквото пожелаеш!
— Трябва да го постигнем! — казал везирът и зашепнал на царя: — Царю на времената! Любимият ти Джаудар иска да се сроди с тебе и ме помоли да му дадеш дъщеря си Асия за жена! Не измамвай надеждите му! Какъвто и откуп да поискаш — той ще ти го даде!
— Смятай, че откупа съм го получил! — отговорил царят. — Дъщеря ми е негова неволница, която да служи на общото ни дело. Ще го оженя за нея, защото той е най-приемлив за съпруг…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че нея вечер Джаудар останал да преспи в царския дворец. Когато се съмнало, царят събрал дивана си. Дошли всички, близки и далечни, дошъл и кадия. Джаудар поискал царската дъщеря за жена. Сключили брак между двамата. Джаудар пратил да му донесат дисагите със скъпоценностите и ги дал на царя като откуп за дъщеря му. Ударили барабаните, засвирили заммурите, вдигнала се голяма сватба.
Живели така известно време, но един ден царят умрял. Войскарите пожелали Джаудар да стане султан. Те настоявали, той се дърпал, но накрая го склонили и го направили султан. Той наредил да вдигнат джамия на гроба на цар Шамс ад-Даула, отделил й вакъфи, отредил й почетна стража.
Домът на Джаудар се намирал в махалата Ямания. Когато се възцарил, той построил там много домове и джамии. Нарекли махалата на негово име — започнали да я наричат махала Джаудария.
Царувал Джаудар, що царувал, назначил братята си за везири. Ала след няколко години Салем прошушнал на Селим:
— Братко, докога ще живеем така? Нима цял живот ще си останем слуги на Джаудар? Какво да направим, за да го убием и да му отнемем пръстена и дисагите?
— Ти си по-умен от мене! — казал Селим. — Измисли някоя хитрост, пък дано го погубим с нейна помощ!
— Ще измисля! Но ти ще се съгласиш ли после аз да стана султан, а ти — везир от дясната ми страна! Пръстенът ще бъде мой, а дисагите — твои!
— Съгласен съм!
Така двамата братя се договорили да погубят брат си и един ден рекли на Джаудар:
— Братко, ще ни се да се извисим пред хорските очи чрез тебе! Ела в нашите домове, ще ни бъдеш гост, ще хапнеш с нас — не ни скършвай хатъра!
Той се съгласил и рекъл:
— Добре! Но в чий дом ще гостувам по-напред?
— В моя! — казал Салем. — Ще бъдеш мой гост, пък после ще погостуваш на брат ни Селим!
Отишъл Джаудар в дома на Салем, който го посрещнал, сложил му трапеза и му сипал отрова в гозбите. Когато Джаудар хапнал, месата му се разпаднали. Скочил Салем да вземе пръстена от ръката му и като не могъл да го измъкне, отсякъл пръста му. Потъркал пръстена, появил се маридът и викнал:
— На твоите заповеди, господарю! Искай каквото пожелаеш!
— Хвани другия ми брат и го убий! — наредил Салем. — Отнеси двамата, отровения и убития, погуби и майка ми и ги хвърли сред войскарите!
Хванал маридът Селим и го убил, убил и майката, грабнал всички мъртви и ги хвърлили сред първите войскари. Щом зърнали убитите, обзел ги страх и запитали марида: