Гариб го отвързал и му рекъл:
— Пълзи към конете! Сухейм е там!
Запълзял Мардас и стигнал до сина си Сухейм. А Гариб през това време развързал пленниците един след друг и деветдесетте спътници на Мардас изпълзели далеч от враговете си. Там Сухейм им дал оръжие и коне и наредил:
— Яхвайте конете, разделете се от двете страни на враговете! Викнете и нека зовът ви да бъде: „Племе на Кахтан!“ Викнете ли, поотдалечете се и се пръснете около тях!
Изчакал Гариб последната третина на нощта и викнал:
— Племе на Кахтан!
И викнали всички воини в един глас:
— Племе на Кахтан!
Отекнали планините от гласа им. На враговете им се сторило, че някой ги напада от всички страни, грабнали оръжието си и се втурнали да се бият един с друг…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Гариб и хората му изчаквали, докато враговете се самоизбивали. Когато се разсъмнало, се втурнали срещу останалите чужденци, избили част от тях, а другите се разбягали. Хората от племето на Кахтан събрали разпръснатите си коне и изоставеното оръжие и тръгнали към своя стан. Чак сега Мардас повярвал, че се е спасил. Прибрали се по шатрите си. Отишъл и Гариб в своята шатра, събрали се при него момците от стана. Но когато Мардас видял как те се събират около него, намразил го още повече, обърнал се към родата си и рекъл:
— Омразата в сърцето ми към Гариб порасна стократно! Смущава ме, че младите така го наобикалят! А утре той ще ми поиска Махдия!
— Емире! — посъветвал го един от старците. — А ти поискай от него нещо, което няма да е по силите му!
Мардас изчакал до сутринта, седнал на ложето си, заобиколили го бедуините. Дошъл и Гариб, пристъпил към него. Мардас се престорил на зарадван, станал му на крака и го сложил да седне до него.
— Побащиме! — рекъл Гариб. — Ти ми обеща нещо. Направи го!
— Синко! — отговорил Мардас. — Махдия ще бъде твоя, докато си жив, но ти си много беден!
— Побащиме! — рекъл Гариб. — Поискай каквото щеш! Аз ще нападна бедуинските емири, ще ударя царете и ще ти донеса такива богатства, от които погледите ще ослепеят!
— Синко! — рекъл Мардас. — Заклел съм се във всички идоли, че ще дам щерка си Махдия на онзи, който заличи моя позор!
— Каква е тази мъст, побащиме? — запитал Гариб. — Кой цар ти е сторил зло? Ще отида при него и ще строша трона му върху главата му!
— Слушай, синко! Аз имах син, юнак над юнаците! Тръгна той със сто юнаци на лов, стигнал до планина, където била Долината на цветята. Там се намира дворецът на Саса бен Шайс бен Шадад бен Ад! На това място живее черен мъж. Той е огромен, висок седемдесет лакътя, и се бие с дървени стволове. Този великан излязъл насреща му и го погубил заедно със стоте му конници. Само трима оживели, те ми съобщиха за станалото! Тръгнах аз срещу него, но не успях да го победя! Заклех се да омъжа дъщеря си само за онзи, който отмъсти за него!
— Побащиме — възкликнал Гариб, — аз ще отида при този великан и ще отмъстя за сина ти! Обещай ми, че ще ме ожениш за Махдия! Това ще укрепи душата ми, като тръгна да си диря късмета!
Мардас обещал и се заклел пред всички големци в стана.
Гариб отишъл при майка си, разказал й за случилото се, а тя му рекла:
— Синко, Мардас те мрази! Той те изпраща в тази планина, само и само да те погуби! Вземи ме със себе си и да се махаме от катуна на този злодей!
— Майко, не мога да се откажа, докато не постигна надеждата си! — рекъл Гариб.
Той си легнал, но ето че утрото изгряло и с лъчите си го обляло. И още не бил възседнал коня си, когато към него се присъединили младите му приятели — двеста силни конници, въоръжени до зъби.
— Води ни! — викнали те. — Ние ще ти помогнем!
— Да вървим, приятели! — възкликнал Гариб.
Вървели Гариб и дружината му и ден, и два, а на третата вечер стигнали пред островърха планина. Вързали там конете си. Гариб тръгнал да поразгледа планината. Стигнал до някаква пещера, от която идела светлинка. Влязъл и видял посред пещерата шейх на триста и четирийсет години, веждите скривали очите му, а мустаците — устата му. Гариб усетил почтителен страх от него и величествения му вид.
— Ти си май от неверниците, синко! — рекъл старецът. — Май си от онези, които се кланят на камъни, а не познават всесилния владетел, създал деня, нощта и въртящите се съзвездия!