Аджиб скъсал и хвърлил писмото. Домъчняло му на Сухейм и той викнал:
— Аллах да изсуши ръката ти за това, което направи!
— Хванете това куче! — викнал Аджиб на дружината си. — Насечете го с мечовете си!
Спуснала се стражата срещу Сухейм, но той размахал меча си, избил повече от петдесет юнаци, затичал се и стигнал при брат си Гариб потънал в кръв.
— Какво се е случило, Сухейм? — запитал го той, а когато брат му разказал за станалото, възкликнал: — Аллах е най-велик!
Обхванал го гняв, ударил бойните барабани, юнаците яхнали конете, в редици подредили се мъжете, затанцували под тях конете. И Аджиб с хората си се приготвил за война. Сблъскали се на двата рода синовете, а над боя бог се извисявал, всекиму що е писано раздавал. Битката се ожесточавала, страхливците бягали, победените падали мъртви, ранените стенели в кърви. Едва когато денят отминал и небето се стъмнило, барабаните загърмели за отбой. Разделили се бойците, стихнал боят, всички в шатрите си се прибрали и — без мощ останали — заспали. Щом се съмнало и барабаните ударили пак за бой, всички се приготвили за сеч, всеки грабнал остър меч, копията остри се насочили, връз конете буйни воините скочили и викнали: „Днес няма отстъпление!“. Ето ги дружините изцяло — сякаш две реки от бреговете си прелели.
Пръв излязъл за двубой Сухейм. Повел той коня си между двете редици, стискал два меча и две копия остри в пестници, пред войниците силни се завъртял и към вражите редици призовал:
— Кой ще посмее да излезе насреща ми, та да му покажа как се бия!
Измежду неверниците изскочил воин, лют като искра от огън. Не му дал Сухейм срок да се огледа — мигом го пробол и го съборил. Излязъл втори — погубил го, трети — премазал го. За половин ден избил двеста души. Аджиб наредил на хората си да се впуснат вкупом срещу него. Наскачали войник срещу войника и вик мощен въздуха разцепил, звъннали блестящите мечове, вплели се телата в ръкопашна схватка, чупели се черепи под конските подкови. И така жестоката битка продължила, докато изтекъл денят и нощта спуснала черно покривало. Тогава двете дружини се прибрали по шатрите си. Когато се съмнало, пак се впуснали една срещу друга, за да започнат битка и сеч. Мюсюлманите изчакали Гариб да се появи и да яхне коня си под знамето както обикновено, но него го нямало. Затичал се слугата на Сухейм в шатрата на брат му, но не го открил там. Запитал слугите за него, а те отговорили:
— Нищо не знаем за него!
Слугата изскочил от шатрата и съобщил на войската, че Гариб е изчезнал. Всички се изтеглили от бойното поле, всеки си мислел: „Няма ли го Гариб, врагът ще ни погуби!“…
… Но нека продължим разказа си наред. Причина за изчезването на Гариб бил Аджиб. Когато се прибрал след последната битка с брат си, той извикал един от помощниците си на име Саяр и му казал:
— Саяр, аз те пазих за ден като този! Нареждам ти да се смесиш с войската на Гариб, да се добереш до шатрата му и да ми го доведеш!
Тръгнал той и успял да се добере до шатрата на Гариб. Вече се било мръкнало, всеки се бил прибрал, само Саяр чакал буден, като се преструвал на слуга. А Гариб бил ожаднял, поискал от Саяр да пие и той му подал мех с вода, където бил сложил омайно биле. Гариб утолил жаждата си и главата му тутакси се отпуснала при нозете. Саяр го увил в чаршафа му, отнесъл го в шатрата на Аджиб и го хвърлил в краката му:
— Това е брат ти Гариб!
— Нека всички идоли ти носят добро! — възкликнал зарадваният Аджиб. — Разгърни го и го събуди!
Саяр разтъркал пленника с оцет, Гариб дошъл на себе си, отворил очи и видял, че е вързан и се намира в чужда шатра.
— Значи ти, куче, си се осмелил да тръгнеш, за да ме погубиш! — възкликнал Аджиб. — Искаш да мъстиш за баща си и за майка си! Скоро ще те пратя при тях и ще отърва света от тебе!
— Куче на неверниците! — възкликнал Гариб. — Ти ще видиш как побеждава всепобеждаващият Бог, познаващ всички тайни! Той ще те хвърли в ада! Спаси душата си и повтаряй след мен: „Няма бог освен Аллах и Ибрахим, възлюбления на Аллах!“
Аджиб се разлютил и наредил да доведат палача. Кръвта се отдръпнала от лицето му. Но везирът му рекъл:
— Царю, отложи тази работа! Ако сме прави, ще можем да го убием, пък ако сме криви — по-силни ще сме, щом го държим жив в ръцете си!
— Прав е везирът! — добавили и другите везири…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…