Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Аджиб наредил да оковат брат му в две вериги и го оставил в шатрата си, като го пазели хиляда войници.
… А през това време дружината на Гариб търсела своя цар и не можела да го намери. На сутринта те били като стадо овце без пастир.
— Дружина! — викнал Саадан Гула. — Грабвайте оръжие, обличайте бойни доспехи и уповавайте се на Аллах — той ще ни помогне!
Облекли араби и перси железни дрехи бронебойни, метнали се на конете неспокойни, излезли отпред първенците, пристъпили и знаменосците. Изпъчил се планинският гул, нарамил тояга, тежка двеста ратла, минал пред редиците и викнал:
— Роби на идоли покорни! Днес е ден за битка! Който ме познава, знае яростта ми корава, пък който не ме познава, сам ще му се представя: Аз съм Саадан, страж на цар Гариб! Кой ще дръзне пред мен да излезе? Но да не се явява никой слабак, нито да бъде сред глупците глупак!
Излязъл сред неверниците юнак — сякаш искра от огън блеснала пак. Спуснал се към него Саадан, треснал го с тоягата, разчупил му костите и момъкът паднал на земята. Викнал Саадан на синовете и робите си:
— Запалете огън! Който от неверниците падне — изпечете го, нагответе го, на огън завъртете го, че да обядвам с него!
Направили те, каквото наредил, а Саадан изял месото му и изгризал костите му. Ужасили се неверниците. Тогава Аджиб викнал на дружината си:
— Горко ви! Я върху този гул се стоварете, с мечове го ударете и на късове го разсечете!
Двайсет хиляди души се втурнали към Саадан, завъртели конете си срещу него, замятали върху му копия и стрели, нанесли му двайсет и четири рани, потекла кръвта му по земята. Като видели, че той се бие сам, спуснали се мюсюлманските юнаци, удряли и се били, докато денят се свършил и двете дружини се отделили една от друга.
Така бил пленен Саадан. От многото изтекла кръв той бил като пиян. Стегнали го с въжета и го хвърлили при Гариб. Когато видял, че и приятелят му е пленен, той възкликнал:
— Какво е това, Саадан?
— Господарю! — отговорил гулът. — Всевишният милостив Аллах е отсъдил да се случва и добро, и лошо — и непременно се случва и това, и онова!
А Аджиб си легнал вечерта доволен и казал на дружината си:
— Утре тръгвайте и разгромете тези мюсюлмани — никой жив да не остане!
… А мюсюлманите си легнали победени и плачели за своя цар и за Саадан.
— Не се отпущайте, дружина! — предупредил Сухейм.
Изчакал той до полунощ и преоблечен в слугински дрехи, се отправил към стана на Аджиб. Минал покрай стражите и шатрите. Видял Аджиб да седи на почетното си ложе, а другите царе — около него. Той влязъл, доближил се до запалената свещ, скъсал фитила й уж да свети по-добре, сипал в него димящо омайно биле и излязъл навън. Изчакал, докато билето повалило Аджиб и царете му. Оставил ги Сухейм и отишъл при пленените. Видял, че стражите дремели.
— Горко ви! — стреснал ги той. — Как така пазите врага, без да имате светлина!
Взел светилник, разпалил го със сухи съчки, сложил в него омайно биле и се отдръпнал. Понесъл се пушек и стражите се отпуснали. Влязъл Сухейм в шатрата при пленниците и намерил вързаните Гариб и Саадан, които също се били омаяли. Той носел гъба с оцет, разтъркал ги и те дошли на себе си. Смъкнал им веригите и тръгнали, като отмъкнали и цялото оръжие на стражата. Сухейм се върнал в шатрата на Аджиб, увил го в чаршаф и го понесъл към стана на мюсюлманите. Всемилостивият бог го прикрил. Стигнали до шатрата на Гариб. Сухейм открил чаршафа и всички видели, че там е овързан цар Аджиб.
— Събуди го, Сухейм! — помолил Гариб брат си.
Сухейм натъркал гъба с оцет и тамян, Аджиб се свестил, отворил очи, видял, че е вързан здраво, и ударил главата си о земята.
— Вдигни си главата, проклетнико! — наредил му Сухейм.
Вдигнал глава Аджиб и видял, че е между перси и араби, че брат му стои върху почетно възглавие, и премълчал.
— Съблечете това куче! — креснал Гариб.
Съблекли го и го заудряли с камшици, докато тялото му се отпуснало. Оставили да го пазят сто стражи. И когато Гариб спрял да измъчва брат си, всички чули гласове: „Аллах е най-велик!“ и приветствени възгласи, които долетели от стана на неверниците.
… Това станало, защото цар Дамиг, чичото на Гариб, десет дни след като той го бил оставил в Джазира, тръгнал на път начело на двайсет хиляди конници. Вървял, що вървял и стигнал до бойното поле. Изпратил началника на конниците си да види какво е станало. Той се върнал и му съобщил какво било станало между Гариб и брат му. Царят изчакал да се мръкне, тогава викнал: „Аллах е най-велик!“ срещу войскарите на неверниците и се втурнал с насочени мечове срещу тях.