Чул Гариб тези викове и запитал Сухейм ал-Лейл:
— Виж какви са тези войници и защо викат така?
Забързал Сухейм и разбрал, че цар Дамиг е пристигнал начело на двайсет хиляди конници и е нападнал в тъмнината. Върнал се Сухейм, казал на Гариб какво е направил чичо му, а той викнал на дружината си:
— Грабвайте оръжие, яхвайте конете, да помогнем на чичо!
Метнали се на конете войниците му, втурнали се срещу неверниците, с острите си мечове редиците им разтурили и още преди да се съмне, избили трийсет хиляди, пленили още толкова, а останалите се разпилели. Гариб посрещнал чичо си Дамиг, благодарил му за стореното, а той рекъл:
— А дали онова куче падна в клопката?
— Успокой се, чичо! — отговорил Гариб. — Той е вързан при мене!
Двамата царе влезли в шатрата, където държали пленените, но не намерили там Аджиб.
— Горко ви, къде е нашият враг? — обърнал се Гариб към стражите.
— Ти тръгна и ние тръгнахме след тебе! — отговорили те. — Никой не остана тук да го пази!
… А бягството на Аджиб бил устроил неговият слуга Саяр. Той се бил смесил с войниците и когато видял, че Гариб тръгва, без да остави никаква стража да пази брата, поизчакал, промъкнал се при Аджиб, понесъл го на гръб и избягал към пустинята. Носил го слугата до сутринта на следващия ден и накрая стигнал до извор, до който растяло ябълково дърво. Снел го от гърба си, измил лицето му. Отворил очи Аджиб, видял до себе си Саяр и му рекъл:
— Саяр, отведи ме в Куфа, за да събера нови конници, войскари и войници и да разбия врага си!
Саяр се поразходил, убил един щраус, нарязал го, събрал съчки, стъкнал огнище, запалил огън, изпекъл месото, нахранил господаря си, напоил го с вода от извора и той дошъл на себе си. Саяр наминал към някакъв бедуински стан, откраднал от там кон, довел го при Аджиб, качил го на гърба му и тръгнали към Куфа. Вървели, що вървели, докато наближили града. Излязъл наместникът да посрещне цар Аджиб. Влезли в двореца, Аджиб извикал мъдреците си и им наредил:
— Излекувайте ме, ама гледайте да е за по-малко от десет дни!
Лекували мъдреците Аджиб и той се съвзел след болките и мъченията. През това време наредил на везира си да напише писмо до всичките му наместници. Той написал двайсет и едно писма и сам ги изпратил, а те събрали войски и тръгнали към Куфа…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Гариб пратил хиляда юнаци да търсят Аджиб по всички пътища. Цял ден и цяла нощ го търсили, но нито следа от него не открили. Върнали се при Гариб и му съобщили. Повикал той Сухейм, но не го намерил. Изплашил се Гариб да не би да са го достигнали превратностите на времената, много се разтревожил, но точно тогава Сухейм влязъл при него и целунал земята пред нозете му. Скочил Гариб от радост и запитал:
— Къде беше, Сухейм?
— Царю! — отговорил Сухейм. — Аз стигнах до Куфа и видях, че Аджиб се е добрал до трона си, наредил е на мъдреците си да го излекуват, те са го лекували и излекували, а той е написал писма до наместниците си и те са надошли с войски!
Тогава Гариб наредил на войската си да тръгне на път. Потеглили към Куфа и видели пред стените на града войска като преляла река. Спрял Гариб срещу нея, опънал шатрите, развели знамената. Двете дружини разпалили огньове и оставили стражи до утрото. На сутринта Гариб станал, измил се, помолил се дважди за славата на отеца Ибрахим Халил и наредил барабаните да бият за бой. Барабаните гръмнали, знамената се развели, конниците железни доспехи стегнали, на конете се метнали, сабите насочили, на полето бойно изскочили. Първи в битката се хвърлил цар Дамиг. Наперено се появил между двете дружини и така заиграл с два меча и с две копия, че и двете дружини му се дивили.
— Има ли юнак тук да ми се покаже, как да се бие, аз ще му докажа! — викнал той. — Аз съм цар Дамиг, брат на цар Кандамар!
Изскочил конник измежду неверниците — сякаш искра отскача от огън — и се спуснал безмълвно към Дамиг. Царят го посрещнал с меч насочен, промушил гърдите му, острието изскочило от плешката му. Появил се втори — убил го, после трети — и него, и така, докато избил седемдесет и пет. Спрели да излизат насреща му мъже и юнаци. Викнал неверният Аджиб на хората си: