— Излезте и го посрещнете!
Излезли те, посрещнали Аджиб и му вдигнали шатра пред градските порти. Явил се Аджиб пред Джалнад с разплакани очи и тъжно сърце. Една от братовчедките на Аджиб била женена за Джалнад и той имал от нея деца. Като видял шурея си в това състояние, той го запитал какво е станало с него. Разказал му Аджиб всичко и завършил:
— Царю, брат ми Гариб нарежда на народа да се кланя на някакъв бог на небесата, забранява им да се кланят на своите богове!
Джалнад се разгневил и викнал:
— Кълна се в слънцето, което дава светлина, че ще направя бездомни всички в братовата ти дружина! Къде са те, колко са?
— Оставих ги в Куфа! — отговорил Аджиб. — Бяха петдесет хиляди конници!
Викнал цар Джалнад на везира си Джауамрад и на дружината си:
— Вземайте седемдесет хиляди конници и тръгвайте към Куфа при тези мюсюлмани! Доведете ми ги живи!
И Джауамрад потеглил с войската. Пътувал ден, два, три, та цели седем дни. Войската му стигнала долина с плодни дървета и потоци. Но ето че измежду дърветата изскочил конник с броня ръждясала и зачервен от кихане нос, който му викнал:
— Я спри, разбойнически парцал! Сваляй бронята, хвърляй оръжието, слизай от коня, за да си спасиш живота!
Причерняло пред очите на Джауамрад, той се втурнал срещу противника си — а това бил Джамаркан — и му креснал:
— Как може да препречваш пътя на мен, везира на Джалнад бен Каркар! Тръгнал съм с войската да заловя Гариб и дружината му, да ги вържа и да ги изправя пред своя цар!
— Брей, че ме стресна! — възкликнал Джамаркан и се спуснал срещу противника си.
… Джамаркан, който бил тръгнал с племето си от Куфа, вървял цели десет дни, а на единайсетия се спуснали в тази долина; Там срещнал Джауамрад, тръгнал насреща му, замахнал с меча, разсякъл го на две, изчакал първите редици на войниците си да го настигнат, казал им какво е станало, и наредил:
— Разделете се така, че всеки пет души да изглеждат като пет хиляди. Обкръжете долината от двете страни! Чуете ли вика ми, нападайте и удряйте с мечовете!
Всеки водач се върнал при хората си и им казал какво да правят. Било на разсъмване, разделили се на две и обкръжили долината. Джамаркан и хората му от бени амир нападнали и закрещели:
— Аллах е най-велик!
И отекнали планините и хълмовете, отзовало се сухото и суровото: „Аллах е най-велик!“ Объркали се неверниците откъде идва този вик, започнали в предутринната тъмнина да се удрят един друг с мечове. Спуснали се мюсюлманите като искри пращящи и се виждали само глави летящи, кръв течаща и мъже търчащи. Изпогинали две трети от неверниците. Останалите, разбити и победени, се пръснали из пустинята. Били пленени седем хиляди. Двайсет и шест хиляди успели да избягат, но повечето били ранени. Събрали пленените коне, оръжия, брони и шатри и Джамаркан ги изпратил с хиляда конници в дар на Куфа…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че след битката Джамаркан и воините му предложили исляма на пленените. Те го приели. Развързали ги, запрегръщали ги и им се радвали. Пораснал броят на Джамаркановата войска. Той разрешил на дружината си да почине един ден и една нощ, а на следващата сутрин продължил пътя си към страната на Джалнад бен Каркар…
А хиляда конници се върнали в Куфа и разказали на цар Гариб за станалото. Той се зарадвал, развеселил се и се обърнал към планинския гул:
— Вземи двайсет хиляди души и тръгвай след Джамаркан!
… По това време разгромените неверници вече били стигнали до града. Всички плачели и молели за пощада.
— Какво ви се е случило! — викнал им Джалнад и когато му разказали за станалото, креснал: — Горко ви! И колко бяха?
— Царю на времената, бяха двайсет байрака и под всеки байрак по хиляда юнака!
— Нека слънцето не ви дава благодат! Двайсет хиляди да ви бият! Че вие бяхте седемдесет хиляди, а само Джауамрад струваше три хиляди воини на бойното поле! — с огромна мъка измъкнал меча си и наредил на стражите: — Предавам ги на вас! — размахали те мечовете над победените, погубили ги и ги хвърлили на кучетата. — Поведи сто хиляди конници, тръгвай към Ирак и го разруши до основи! — викнал Джалнад на сина си.
Синът на цар Джалнад се казвал Курджан. Нямало в бащината му войска по-ловък от него. Сам излизал срещу три хиляди конници. Събрал той шатрите си, разбързали се юнаците, грабнали оръжията, навлекли ризниците и се подредили един до друг. Вървяла войската му единайсет дни и ето че пред тях се вдигнал облак прах.