— Вижте какъв е този облак! — викнал той на съгледвачите.
Затичали се те, видели байраците, върнали се при Курджан:
— Емире, това е прах изпод копитата на мюсюлманските коне!
— Преброихте ли ги? — запитал радостно Курджан.
— Двайсет байрака бяха!
— Кълна се във вярата си! — възкликнал Курджан. — Никой да не вади меч срещу тях! Аз ще изляза сам насреща им и главите им ще се търкалят под копитата на коня ми!
А този прах бил от войската на Джамаркан. Той огледал войските на неверниците и видял, че са като преляла бреговете си река. Наредил на дружината си да спре и да разпъне шатрите. Слезли, побили знамената. И неверниците слезли от конете си и разпънали шатрите.
— Облечете ризниците си! — наредил им Курджан. — Оръжието да е в ръцете ви! Ще си легнете с него! Когато нощта навлезе в последната си третина, ще се метнем на конете и ще размажем тази малочислена тълпа!
Но един от съгледвачите на Джамаркан бил наблизо и чул какво замислят неверниците. Върнал се и му съобщил, а той наредил на юнаците си:
— Вземайте оръжието! Щом се мръкне, доведете тук мулетата и камилите! Донесете чанове, железни топузи и звънци и ги окачете на шиите на животните!
Те водели със себе си повече от двайсет хиляди камили и мулета. Изчакали неверниците да заспят и Джамаркан наредил на дружината си да яхне конете.
— Подгонете камилите и мулетата към неверниците! Мушкайте ги с остриетата на копията!
Направили те каквото им наредил, и подгонили всички камили и мулета към шатрите на враговете. Зазвънели чановете, топузите и звънците. Ужасени от този нечуван трясък, конете на неверниците се откъснали от коневръзите и замачкали шатрите заедно със спящите в тях. Скочили враговете, грабнали оръжията, заудряли своите — и повечето се избили един друг. После се окопитили и не зърнали нито един убит мюсюлманин. Разбрали, че са победени с хитрост. Понечили да подновят битката, но ето че пак прашна вихрушка се извила, земята покрила, сякаш във висините се вцепенила и за небесата се залепила. Блеснали под облака железни шлемове и ризници, а в тях — най-могъщи юнаци, облечени в брони от индийска стомана, в ръцете им — най-остри копия. Всяка дружина пратила съгледвачи, те се вмъкнали под пушилката, върнали се и съобщили, че са мюсюлмани.
А това била изпратената от Гариб дружина на планинския гул. Сам той вървял пред войската си и стигнал до стана на храбрите мюсюлмани.
Тогава Джамаркан с дружината си се втурнал, нападнали неверниците, измъкнали мечове остри, насочили копия тънки. Почернял денят, ослепели очите от праха, юнаците нападали, страхливците бягали и се леела кръв. И така се сражавали, докато изтекъл денят и нощта спуснала черно покривало. Разделили се двете дружини, върнали се по шатрите си, хапнали, починали. Стопила се тъмнината, усмихнала се зората. Мюсюлманите произнесли утринната си молитва и пак тръгнали на бой. Курджан видял, че две трети от хората му са избити, а още много имало ранени. Той заговорил:
— Дружина, утре аз сам ще изляза на бойното поле в битка на живот и смърт и ще избия най-юначните врагове!
Двете войски се метнали на конете, високо закрещели, оръжията си измъкнали, копията насочили и се приготвили за битка и сеч. И пръв излязъл да се бие Курджан, който викал:
— Нека ми излезе някой юнак, а не някой мързелив слабак!
А Джамаркан и Саадан Гула го гледали под байраците.
Изскочил воин от бени амир и застанал срещу Курджан на бойното поле. Заблъскали се двамата като настървени овни. Курджан успял да се наведе, хванал го за полата на ризницата, дръпнал го и му смъкнал бронята, съборил го на земята. Вързали го неверниците и го отвели в стана си. Завъртял се Курджан, пак призовал на двубой, излязъл му втори воин — той пленил и него. Така пленявал воин след воин и до пладне вече бил пленил седмина. Викнал тогава Джамаркан така, че разтърсил цялото бойно поле и го чули и двете дружини. Спуснал се той срещу Курджан с юнашко сърце и запял следната песен: