Емир Муса наредил да запишат стиховете и продължили пътя си из двореца…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че емирът и хората му стигнали до голямо открито пространство. От четирите му страни имало четири високи и широки зали, изградени от злато, сребро и разноцветни камъни. По средата — водоскок от мрамор, до него — копринена шатра. В дъното на всяка зала били вградени чучури с басейни, изградени от бял камък, от чешмите течали потоци и четирите потока се събирали в езеро, изградено от разноцветни камъни.
Влезли в първата зала — тя била пълна със злато и бяло сребро, бисери, накити, скъпоценни метали и ракли, пълни с червена, жълта и бяла коприна. Отишли във втората зала, отворили хазната в нея — тя била пълна с оръжия и бойни доспехи: позлатени шлемове, даудови ризници, индийски мечове, прави копия, хорезъмски пики. Влезли в третата зала — там имало няколко хазни, заключени с катинари, от тавана висели завеси, обшити с най-различни шевици. Отворили едната — тя била пълна с оръжия, инкрустирани със злато, сребро и скъпоценни камъни. В четвъртата зала също намерили хазна. Отворили я — била пълна със съдини за ядене и пиене от злато, сребро, кристални чинии, чаши, инкрустирани с прозрачни бисери и бокали от оникс. Всеки започнал да си взема каквото му харесало, всеки войник — колкото можел да носи.
Когато решили да излязат, забелязали в една стена врата от ковано желязо с вградена в него слонова кост и абанос и обкована с блестящи златни гвоздеи. Тя била закрита от завеса, обшита с най-различни шевици, с катинари от бяло сребро. Огледал шейх Абдул Самад тези катинари и ги отворил. Хората се оказали в мраморен коридор, от двете страни били изрисувани изображения на зверове и птици, всички — от червено злато и бяло сребро, а очите им — от бисери и якути, които удивлявали всеки, който ги погледнел.
От там влезли в красива зала. Когато я огледали, Муса и шейх Абдул Самад останали поразени. Пресекли я и влезли във втора зала от полиран мрамор с вградени в него скъпоценни камъни. В дъното й имало голямо кубе, чиито камъни били обковани с червено злато. По средата на това кубе имало друго, цялото от мрамор, с изрязани прозорци, поставени в рамки от изумруди, каквито никой цар не можел да си позволи. А вътре в него имало копринена шатра върху колони от червено злато, по тях — образи на птици, нозете им — от зелен изумруд, под всяка птица — подложка от прозрачен изумруд. Зад фонтана имало ложе, обсипано с бисери и драгоценни камъни. А на ложето — неволница като ярко слънце. Била облечена с наметка от прозрачни изумруди, на главата й — корона от червено злато и диадема със скъпоценни камъни, на шията й — огърлица, на челото й — два камъка, блестящи като слънца. Самата тя сякаш гледала дошлите. Зачудил се емирът на нейната хубост, смаяли го красотата й, руменината на бузите й, чернотата на косите й — човек да помисли, че е жива, а не мъртва.
— Мир на теб, неволнице! — поздравил емир Муса.
— Аллах да те вразуми! — възкликнал Талиб бен Сахл. — Тази неволница е мъртва, тя няма душа! Как ще ти отговори на поздрава! Та това, емире, е изображение, умно натъкмено! След смъртта й са извадили очите й, подлели са под тях олово и после са ги подлепили на старото им място и те блестят, сякаш тя си мърда клепачите, и който я гледа, струва му се, че примигва.
Към ложето, където била неволницата, водело стъпало. На него стояли двама роби, единият — бял, а другият — черен, единият държал стоманена пика, другият — скъпоценен меч. Между тях била поставена златна плоча, върху която било записано: „В името на Аллах, милосърдния и милостивия! Човече, какво постигна, когато вечно се хранеше с надежда? Защо забрави, че краят вече и над теб се надвесва? Нима не знаеш, че смъртта вече те вика? Подготви се за своя край! На този свят може и да си богат, но в другия нищо не ще вземеш със себе си! Къде е Адам, първоотецът на всички хора? Къде е неговото поколение? Къде са царете, хосроите и цезарите? Къде са царете на Индия и Ирак? Къде са царете на пространствата? Къде са юнаците? Къде са великаните? Домовете им са празни, отдавна са напуснали близки и роднини! Къде са царете на перси и араби? Всички измряха и станаха на пепел! Къде е Харун? Къде е Хаман? Къде е Шадад бен Ад Ханаански? Къде е Зу-ал-Аутар? Къде са господарите сановници? Всички измряха. Аллах ги прибра завинаги, опразни домовете им от тяхното присъствие! Дали им стигна богатството до Деня на възкресението, когато те се готвеха да отговарят пред бога на рабите? Ти, който не ме познаваш, сега ще познаеш името ми. Аз съм Тараммуз, дъщеря на великия цар! Имах неща, каквито никой цар не е имал, бях справедлива към хората, делях всичко, раздавах и дарявах. Живях дълго в радост и доволство, освобождавах неволници и роби, докато не се появи вестоносецът на съдбите и аз паднах в обятията на бедите.