Разправят също, царю честити, че по времето на Харун ар-Рашид живял много знатен търговец. Той имал син Абул Хасан. Живял търговецът до преклонни години, но дошла и при него смъртта — слава на онзи, който е безсмъртен! Синът му останал да живее с майка си, възрастна жена на преклонни години.
Бащата отгледал сина си в излишества. Абул Хасан наследил всичките му богатства, но той носел прякора Гуляйджията, защото от малък обичал да се весели. Докато бил жив, бащата го въздържал от глупости и му давал толкова пари, колкото му били нужни, с което слагал юзда на неговите гуляи и пиянства. Когато бащата умрял, Абул Хасан видял в ръцете си огромни богатства и възобновил приятелствата си с момци лентяи като него. Разделил парите на две половини. С едната половина купил ниви, къщи и земи, а втората обърнал на златни динари и започнал да ги харчи, като дал клетва, че няма да пипа печалбата от новозакупеното. Заживял във веселие, устройвал гуляи, събирал певци и свирачи, цялото му време минавало с чаша вино, в ядене, пиене и веселби, всеки ден харчел повече от предишния, а майка му го увещавала и му говорела:
— Чедо, онова, което постоянно тече, един ден пресъхва! Твоите приятели няма да ти помогнат, когато се разориш! Бъди внимателен в делата си и мисли за последствията!
Абул Хасан не й обръщал внимание. Накрая тя се уморила да го съветва и рекла:
— Синко, за последен път ти говоря за това! Чуй какво е казал поетът:
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че така минала цяла година. Един ден Абул Хасан бръкнал в джоба си и усетил, че там няма нито дирхам, нито дори пукнат филс — стопила се била цялата половина от онова, което той бил превърнал в злато и харчел. Прибрал се тъжен вкъщи. Приятелите, щом видели, че се е разорил, го изоставили и се разпръснали, а ако някой го срещнел по улицата, минавал на срещната страна или обръщал лице, правейки се, че не го забелязва. Домъчняло му от тази работа и си казал: „Горко ми! Глупак и безумец съм аз! Защо не слушах майка си!“ А тя, като го видяла на какъв хал е, се натъжила и го запитала:
— Какво ти е, синко? Защо си тъжен както никога? Знам, че няма вече какво да харчиш, а десетимата ти приятели, щом разбраха, че си се разорил, вече нямат желание да те виждат! Не те ли съветвах, сине! Но не тъжи! Добре, че раздели парите си на две половини. Половината похарчи за гуляи, но за втората купи земи и те се запазиха! Бъди мъж!
— Ах, мамо — заплакал Абул Хасан, — сега разбирам колко е унизен онзи, който няма пукната пара в джоба си!
— Хвала на Аллаха, че си разбрал това, синко! — рекла тя. — Отсега ще знаеш как да цениш всеки дирхам. Бедността почерня лицето на бедняка в хорските очи, роднини се отричат от роднинството си с него, защото той тежи на всеки! Никой не иска да се сближава с него! Такава е съдбата на бедняка, синко! Поетът също казва:
А ти ми повтаряше думите на поета:
— Майко! — отговорил Абул Хасан. — Вярвам в думите ти, но искам да отида при моите десет приятели и да ги помоля да ми помогнат! Може би някой от тях ще се окаже добър човек! Нека да видя как ще постъпят с мене!
— Виждам, че още не си се вразумил и си останал глупак! — възкликнала майката. — Те дружаха с тебе само защото искаха да лапат покрай тебе, а после те изоставиха! Казвам ти, синко, надеждата ти е напразна! Но прави каквото искаш!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…