— О, емир на правоверните, вече е ден! Стани да се измиеш и да кажеш утринната си молитва!
— Каква е тази работа! — възкликнал Абул Хасан. — Спя или не спя? Да не кажат хората, че съм изгубил ума си!
Притворил очи, престорил се на заспал, но главният евнух пак го побутнал и казал:
— Не спи, о, емир на правоверните! Стани, измий се и кажи утринната си молитва! Слънцето вече изгрява, а твое величество няма навик да пропуща утринната си молитва!
— Всемогъщи Аллах! — възкликнал Абул Хасан. — Уж спя, но който спи, не вижда и не чува, а аз чувам, че някой ме вика!
Отворил очи и пак видял всички, които стояли и чакали, пак затъркал очи, огледал се, видял, че не сънува, засмял се, като се видял халиф. А халифът го гледал скришом и също се смеел. Неволниците, наложниците и евнусите пристъпили към него, поклонили му се, целунали земята пред него. Едни му засвирили на уд, други — на джанак, трети — на мизмар, всички му пожелали добро утро, поздравили го, както се поздравява халиф. Объркал се Абул Хасан, закрил очи с ръка и викнал:
— Какво става с мене! Господи, та това е халифският дворец! Че ти така съвсем ще откачиш, Абул Хасан! „Няма сила и воля освен у всемогъщия Аллах!“ — отново отворил очи, видял неволниците, всяка от които засенчвала с красотата си изгряващото слънце, и възкликнал: — Все пак — полудял ли съм, или онова, което виждам, си е самата истина!
И докато размислял, към него пристъпил главният евнух, поклонил му се, целунал земята пред него и рекъл:
— О, повелителю на правоверните! Твое величество няма обичай да спи до този час, ти нито за ден не си пропускал утринната си молитва! Вижда се, че тази нощ си страдал от безсъница, пък може и да не си се почувствал добре! Но време е вече да се открива диванът; сановниците чакат да отидеш там и да раздаваш присъди и повели!
Абул Хасан съвсем се разтреперил. Убедил се, че това не е сън, но не знаел какво да прави и говори. Навел се над евнуха и му пошепнал в ухото:
— Ти с кого говориш? Кого наричаш „емир на правоверните“? Че аз през живота си не съм те виждал!
— О, господарю! — отговорил евнухът. — Твое величество разговаря със своя роб не както обикновено! Ти сигурно искаш да ме изпиташ с такива думи! Че ти си моят повелител, емирът на правоверните, наместникът на Аллаха върху неговата земя, Харун ар-Рашид, петият от владетелите потомци на Абас, властител на земята от Машрика до Магриба, приемникът на пророка на Аллах, господарят на хора и джинове — Аллах да те благослови и възслави! А аз съм твоят слуга. Как мога да забравя своя господар, когато съм израснал под сянката на неговата милост! Надявам се да бъдеш снизходителен към мене! Сигурно някой подлец ти е нашепнал нещо лъжливо за мен и заради това твое величество ми говори така, сякаш не ме познава! Да не би да си видял някакъв лош сън, та така си изгубил покой?
Абул Хасан се разсмял, че паднал. Халифът, като чул неговия кикот, също се хванал за хълбоците от смях. Като се насмял, Абул Хасан се замислил и се обърнал към малкия слуга, който стоял до него:
— Ей, момче, кой съм аз?
— Господарю, ти си нашият повелител, емирът на правоверните, наместникът на пророка, владетел на суши и морета! — отговорил слугата.
— Лъжеш, проклетнико! — възкликнал Абул Хасан. — Макар че си малък, вече си лъжец и на всичко отгоре си по-черен от дъното на тенджера! — после привикал една от неволниците, протегнал й палеца си и наредил: — Ухапи ме за палеца, но по-силно, за да разбера бълнувам ли, или всичко е наяве!
Тя хванала пръста му, сложила го в устата си и впила зъби в него, а Абул Хасан изревал и викнал:
— Олеле! За бога, буден съм! Господарке на хубавиците, кажи ми кой съм, но без да ме лъжеш!
— Ти си нашият владетел, емирът на правоверните, повелителят на цялата земя от Машрика до Магриба! — отговорила тя.
— Господи! — възкликнал гуляйджията. — Абул Хасане, кой би могъл да помисли, че един ден ще станеш халиф! Ясно, прав е бил онзи, който е казал: „Какви ли не чудеса могат да станат между утрото и вечерта“.
— Владетелю наш, емир на правоверните, диванът отдавна се е събрал и те чака! — казал главният евнух.
Абул Хасан се надигнал, главният евнух подскочил, хванал го под мишниците, помогнал му да слезе от постелята, а всички в един глас завикали:
— Добро утро, о, емир на правоверните!
— Аллах, Аллах, как бързо се изменят нещата! — мърморел си объркано Абул Хасан. — Вчера бях Абул Хасан, днес станах емир на правоверните! Хубава е тази работа! И не бива да се чудим на онова, което е отсъдил Аллах!