Облекли Абул Хасан в халифските дрехи, измили му лицето, извели го от покоите и го довели до дивана. Там го предали на евнусите, а те го въвели в голямата зала, довели го до престола на халифа, повдигнали го и го сложили на него. А халифът бил дошъл преди това и приседнал на скришно местенце да погледа какво ще прави той. Видял, че гостът му тържествено седи на престола и се държи, сякаш наистина си е халиф. След известно време влязъл и везирът Джаафар, поклонил се дълбоко, пожелал му слава и вечно благоденствие и казал:
— О, емир на правоверните и дарител на блага! Аллах да погуби враговете ти и да ти дари победи над тях!
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТНАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че при тези думи Абул Хасан се убедил, че наистина е станал халиф, и си помислил: „Помолих Аллах да ми дари власт за един ден, а той ми я дава за цял живот!“ После се обърнал към Джаафар:
— Кажи какво си намислил, Джаафар!
— О, емир на правоверните! — заговорил Джаафар. — Велможите стоят пред вратата и очакват от твое величество указание, какво трябва да изпълнят!
Абул Хасан наредил на старшия евнух да разреши на големците да влязат. Те се поклонили, целунали земята при нозете му, пожелали му дълъг живот и величие и рекли:
— О, емир на правоверните и наместник на бога, нека Аллах ти дари победи и погуби враговете ти!
Абул Хасан наредил да насядат и всеки седнал на място, отговарящо на сана му. Джаафар му доложил за всички близки, далечни и нужни дела, прочел му някои писма и послания по управлението на държавата. Абул Хасан забранявал и разрешавал, отнемал и награждавал като истински халиф, а Джаафар почтително стоял до него. После Абул Хасан се обърнал към валията, познал го и казал:
— Джаафар, аз имам една работа за валията и хората му! — валията бързо пристъпил напред и той му наредил: — Идете в еди-коя си махала, хванете там четиримата стари пазачи, после идете в тамошната, махленската джамия, хванете тамошния имам! На всеки ударете по четиристотин удара с бич от слонска опашка, качете всеки на камила, като държат камилите за опашките, и така ги прекарайте през града! Нека вестител върви пред тях и вика: „Ето най-малката награда на онзи, който се бърка в работи, които не го засягат, и сее клюки и свади между съседи!“ Когато ги опозорите, изгонете ги от града! Оставете ги в някоя джамия извън Багдад, нека хората си отдъхнат от злините им! После се върнете и ми разкажете!
Халифът се задавил от смях и си казал: „Този Абул Хасан не забрави за четиримата пазачи и имама! Той постъпи справедливо, те са си го заслужили!“
Абул Хасан продължавал да води държавните дела и да произнася присъди, когато валията се върнал, и той го запитал:
— Направи ли каквото ти заповядах?
— Да, емир на правоверните! — отговорил валията. — И като потвърждение ето свидетелство от жителите на махалата! Всички са щастливи от твоята повеля и желаят на твое величество вечна слава!
Валията измъкнал хартия, подал му я, той я прочел, познал онези, които я били подписали, и си помислил: „Ето онова, което желаеше, Абул Хасане, Аллах ти го дари!“ После наредил на Джаафар:
— Донеси кесия с петстотин динара, иди в същата махала, питай къде живее една стара жена на име Умм Абул Хасан. Синът й е известен из целия град. Дай й кесията!
Халифът се хванал за слабините от смях, а Джаафар начаса отнесъл на майката на Абул Хасан кесия с петстотин динара и казал:
— Емирът на правоверните ти праща тази кесия!
Майката взела кесията и много се зачудила, а везирът се върнал в дивана и рекъл:
— Изпълних повелята ти, о, емир на правоверните!
След малко главният евнух дал знак на везира, че е време да се закрие диванът. Сановниците веднага поискали разрешение и си тръгнали. На Абул Хасан му се прищяло да се отбие до онова място, където всеки ходи сам и никой не може да го замести, и по обичай му подали чехли, обшити със злато. Той не знаел какво да прави с тях, сложил ги на коленете си, но така го присвило, че изскочил бос с чехлите в ръка, а халифът така се разсмял, че паднал по гръб.
Абул Хасан си свършил работата, излязъл от онова място, слугите го отвели в покоите, където му приготвили обяд. Неволниците ударили по струните и запели. Когато Абул Хасан чул песните и видял колко са красиви неволниците, всяка от които можела да затъмни сияйното слънце, изгубил ума и дума и си помислил: „Как може да си помисля, че всичко, което виждам, е сън! И все пак как стана така, че вчера бях Абул Хасан, а днес станах халиф! Аллах, защити ме от този сън! Но нима всичко това е сън? Не мисля! Но нали за целия свят има само един халиф, пък аз виждам, че този халиф съм аз! Значи друг няма!“