Когато Абул Хасан пийнал сам и напоил и неволниците, халифът пратил заповед на Хабл ал-Лулу да вземе чаша, да я напълни и да сипе в нея омайно биле. Тя изпълнила повелята му, подала чашата на Абул Хасан и му рекла:
— О, емир на правоверните, твоята неволница съчини днес хубава песен! Ще ми се твое величество да изпие тази чаша от моите ръце и аз ще ти изпея песента си!
Абул Хасан поднесъл чашата към устата си, а Хабл ал-Лулу взела уда и му изпяла следната песничка:
Абул Хасан изпаднал във възторг, надигнал чашата, изпил я и възкликнал:
— Пия тази чаша за твоите прекрасни очи!
И не успяло виното да стигне до корема му, когато заспал като убит.
Тогава халифът, който се превивал от смях, наредил на неволниците да съблекат халифските дрехи на Абул Хасан и да го облекат в дрехите, с които го били довели в двореца, изпратил да викнат роба Масрур и му казал:
— Качи го на гърба си, остави го на онова място, откъдето го взехме, и остави вратата отворена!
Масрур метнал Абул Хасан на раменете си, отнесъл го в дома му и го оставил там.
Много се зарадвал халифът за онова, което бил направил с Абул Хасан, отпуснала му се душата и той възкликнал:
— Утре той пак ще бъде Абул Хасан, но днес бе халиф и отмъсти на угнетителите си!
А Абул Хасан преспал цялата нощ, на сутринта се събудил, но очите му оставали здраво затворени от тежестта на омайното биле.
— Ей, Хабл ал-Лулу, ей, Наджмат ас-Субх, ей, Даурат ал-Камр! — повикал той. — Елате при мене, седнете до мене!
И така викал всяка от неволниците, докато майка му не дочула стоновете му. Станала тя, влязла при него и запитала:
— Какво става с тебе, синко? Сигурно бълнуваш!
Отворил Абул Хасан очи и видял пред себе си някаква старица.
— Проклетнице! — креснал той. — Коя си ти? Ей, палач, хвани тази старица и я обеси да не я виждат повече очите ми!
Затворил очи да не я вижда, а майка му рекла:
— Аллах да те пази! Какво става с тебе? Изглежда, вчера много си пил, че ти се привиждат такива кошмари! Синко Абул Хасан, нима си ме забравил? Аз съм твоята майка, жената, която те е родила! Що за палач викаш? Ставай, ей сега от джамията ще призоват за обедна молитва!
— Какви ги дрънкаш? — креснал Абул Хасан. — Какъв син съм ти аз, дъртачке? Ти ме наричаш Абул Хасан, а аз съм повелителят на правоверните, наместникът на Аллаха! Ей, Масрур! Я вземи тази старица и я удави в реката!
— Стига си крещял, сине! — зауспокоявала го майка му. — Ще чуят съседите и ще помислят, че бесове са се вселили в тебе!
Ядосал се Абул Хасан, викнал:
— В тебе са се вселили бесове, проклетнице! Казвам ти: не съм синът ти Абул Хасан, а повелителят на правоверните, пълномощникът на пророка, Аллах да го благослови и приветства!
— Синко! — възкликнала майката. — Какъв проклет бяс те е посетил през нощта? Спомени Всемилостивия, името на Аллах да те пази от капана, който ти е заложил шейтанът през нощта! Ти си моят син Абул Хасан, а аз съм старата ти майка! Отвори очи! Къде е дворецът, достоен за халифа? Тук си се родил ти, синко, тук си пораснал и от детските си години до сега не си напущал тази къща! Ела на себе си! Ако някой чуе думите ти, ще те запре в лудница като откачен!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ТРЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че Абул Хасан дошъл малко на себе си и отворил очи, огледал стаята си, погледнал себе си и казал:
— Права си, майко! Май че наистина съм Абул Хасан! Аллах да посрами шейтана!
Майката видяла, че Абул Хасан малко дошъл на себе си, и започнала весело да му бърбори:
— Помоли се на Всемилостивия, сине, благодари му, пък чуй да ти разкажа какво се случи вчера! Голяма история с имама и четиримата пазачи! — заразказвала тя. — Дойде валията, хвана ги, удари им по четиристотин удара със слонска опашка, после качи всеки на камила, прекара ги през града, а после ги изгони от портите му!