Още не била свършила думите си, когато Абул Хасан скочил, опулил й се и завикал:
— Как можеш още да твърдиш, че аз съм твоят син Абул Хасан! Аз съм емирът на правоверните, аз дадох на валията тази заповед! Сега още повече съм убеден, че не съм ти син! Бях щастлив, когато наказах тези мръсници и подлеци, а ти сега с думите си потвърждаваш, че аз съм емирът на правоверните и че валията е изпълнил това, което аз му наредих! Не ми казвай, че спя и сънувам!
Майката се объркала, не можела да разбере какво става с него, решила, че синът й е изгубил ума си, и рекла:
— Синко, чедо мое! Моли всевеликия Аллах за милост, дано той ти прости греха, който те е докарал до това нещастие! Моли го, нека ти върне разума и те върне в праведния път, чедо! Говориш така, сякаш бяс се е вселил в тебе! Опомни се, синко!
Но Абул Хасан не се успокоявал.
— Проклета старица! — възкликнал той. — Казвам ти, махай се от очите ми! Кълна се в Аллаха, аз съм емирът на правоверните! И ако още ми се мяркаш, ще стана и така ще те напердаша, че животът ти днес ще ти загорчее повече от смола!
Когато видяла, че той губи разум и продължава да твърди, че е халиф, майката на Абул Хасан заплакала, завайкала се.
— Аллах да те спаси от този бяс! Ти си ми умен! Какво стана, че си загуби и ум, и разум, мое разумно момче! Ах, ах, ах!…
Вместо да я съжали, Абул Хасан се разгневил още повече, грабнал тояга и започнал да я налага с нея, като повтарял:
— Хайде, проклета бабке, казвай кой съм аз? Абул Хасан съм бил, така ли, твоят син значи! Аллах да те погуби заедно със сина ти! Проклетнице, кой е този Абул Хасан?
— Чедо! — мълвяла майката. — Не може майка да забрави сина, когото е родила! Ти си моят син, ти си Абул Хасан! Как можеш да твърдиш, че си емирът на правоверните, когато това е Харун ар-Рашид, петият от потомците на Абас! Вчера той ми изпрати кесия с петстотин динара, да ни го пази Аллах завинаги!
Абул Хасан още повече се вбесил, гневът му прелял и той закрещял:
— Чернилка такава, проклетница! И ти пак смееш да твърдиш, че аз съм бил твоят син! Как може да не съм емир на правоверните! Че кой ти изпрати тази кесия? Аз ти я изпратих по моя везир Джаафар!
— Чедо, спомени името божие! — настоявала майката, но той започнал да сипе по нея удари и да повтаря:
— Как се казвам, а? Казвай, докато не съм те пребил до смърт! Емирът на правоверните Харун ар-Рашид, нали? Само не ми говори повече, че съм синът ти Абул Хасан!
Майката се убедила, че синът й е изгубил разума си и са го хванали бесовете. А той още по-силно я биел по гърба и крещял:
— Кажи, че аз съм емирът на правоверните, нищо повече!
Майката на Абул Хасан започнала да крещи и да вика хората и съседите, да дойдат и да я отърват от ръцете на сина й…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че съседите дошли, измъкнали майката от ръцете на сина й и завикали:
— Какво ти става бе, Абул Хасане? Ума си ли загуби? Страх пред бога ли нямаш? Че кой вдига ръка на майка си? Ти си син на почтени хора, как така посягаш на майка си, която така те обича!
Когато Абул Хасан видял, че всички съседи са се събрали и го ругаят с такива думи, той се обърнал към тях:
— Кои сте вие и кой е този Абул Хасан? С кого разговаряте сега? Аллах да ви погуби заедно с Абул Хасан!
— „Аллах е най-велик“! — възкликнали съседите. — Абул Хасане, нима си забравил своите съседи и приятели, с които си израснал, и тази жена, която те е родила и отгледала?
— „Свидетелствам, че няма бог освен Аллах“! — възкликнал Абул Хасан. — О, слепци, о, говеда такива! Така значи, аз съм се казвал Абул Хасан! Аз съм емирът на правоверните халиф Харун ар-Рашид! Ако още не сте разбрали това, ще ви покажа такива работи, че ще ви науча на ум и разум, развратници такива!
Съседите решили, че е полудял, хванали го, вързали му ръцете да не бие повече майка си, и изпратили да съобщят на началника на лудницата. Той веднага дошъл с хората си, които носели тояга, железни окови и волски въжета. Когато Абул Хасан ги видял, възкликнал:
— Нима Аллах ви позволява да правите това с вашия халиф? Нима посягате на емира на правоверните?
— Ние нищо не правим с емира на правоверните, а само с откачилия Абул Хасан! — отговорили те. — Нека той се откаже от безумствата си!
— Горко ви! — викнал Абул Хасан. — Кълна се, аз съм халифът, аз съм емирът на правоверните! Аллах да ви свести, хора, нима ослепяхте?