— Да, Ейвъри е инат открай време. — Пиърсън Фулър влезе в стаята с бърза крачка. — Ти сигурно си Уот. — Той протегна ръка и стисна здраво ръката на госта. — Заповядай, седни. Да ти налея нещо? Вино? Скоч?
— Татко, и без това сме закъснели. — Ейвъри погледна Уот, но по всичко личеше, че той се забавлява, защото подметна с усмивка: — Според мен има време за по едно питие.
— Именно. — Баща й застана зад бара и започна да прехвърля кристалните декантери с монограми. — Освен това в клуба сигурно имат скенери за възраст, не знам. Това може да ти е единственото питие тази вечер.
— Не и в университетския клуб. — Елизабет пристъпи напред и полата на роклята й прошумоля. — Вино за мен, Пиърсън.
— Напоследък кракват всичко. — Пиърсън наля в предварително охладени чаши и ги поднесе на всички, а след това се настани на канапето. — И така, Уот, разкажи ми за себе си. Къде учиш?
— В гимназия „Джеферсън“, на 240-и — отвърна самоуверено момчето, без да се срамува. Ейвъри усети, че се гордее много с него. За нейно облекчение, родителите й просто кимнаха, сякаш бе напълно нормално момче да дойде от три километра по-долу, за да излезе с Ейвъри.
— Говорим за държавно училище, нали? — уточни Пиърсън.
— Точно така — потвърди Уот и Ейвъри стрелна баща си с любопитен поглед. Той пък откъде знаеше?
Баща й кимна.
— Имам няколко имота в съседство. Единият е на ъгъла на Седемнайсета и Фрийдмор, сградата с банката в нея…
Ейвъри стисна зъби, за да не изпъшка, и срещна погледа на Уот, но той й се усмихна широко и отпи от скоча си. Искрящото цвете в косата й блестеше като жива електрическа крушка.
На входа на балната зала в университетския клуб Ейвъри стисна ръката на Уот. Просторното помещение беше декорирано в синьо и сребърно; дори колоните изглеждаха скрити под пищни цветя в синьо и бяло. Извити барове бяха монтирани в ъглите, а покрай отсрещната стена бе издигнат дансинг. Светлината бе приглушена, но Ейвъри забеляза пъстрите цветове на роклите, които изглеждаха още по-богати на фона на строгите смокинги.
— Ти си ужасен — изсъска тя на Уот и го поведе през тълпата.
— Аз ли съм виновен, че родителите ти ме харесват? — отвърна той невинно и Ейвъри не се сдържа и се усмихна. Той протегна ръка. — Искаш ли да потанцуваме?
— Да — отвърна с желание тя и се запита как е възможно Уот да знае какво мисли. Все още беше рано да отидат на дансинга. Ейвъри обаче предпочиташе да танцува, вместо да общува на тези събития. Хората винаги се тълпяха около нея, засипваха я с досадни приказки, стрелкаха я с погледи от всички краища на залата. Дори сега забеляза, че оглеждат роклята й, че шушукат и обсъждат новото момче, което е довела. Дансингът беше единственото място, на което имаше някакво спокойствие.
Докато се движеха през тълпата, Ейвъри забеляза, че почти всички са тук. Ето я Риша, застанала до Минг на бара; Джес беше с гаджето си, Патрик; видя семейство Маклидън, приятелите на родителите си, които й помахаха. Знаеше защо Ерис не е дошла, но къде беше Корд? Двамата с Брайс бяха членове, макар да бяха твърде млади — заради тях клубът бе нарушил правилата си, тъй като всички обичаха родителите им, — но Ейвъри не видя нито единия, нито другия Андъртън. Много се надяваше Корд да дойде, за да разбере заради кое момиче е скъсал с Ерис.
Качиха се на дансинга и Уот протегна ръце към нейните, за да я завърти. Движеше се с лекота.
— Страхотен танцьор си — похвали го Ейвъри и веднага се почувства виновна заради изненадата си.
— Имах едни обувки като малък. Нали ги знаеш, които танцуват сами и те насочват?
Тя изсумтя, когато си ги представи.
— Звучи опасно. Аз сигурно ще падна.
— И аз падах, стотици пъти. Накрая обаче се научих да танцувам. — Завъртя я отново, след това я отпусна на едната си ръка.
Вдигна я отново и оркестърът засвири по-бавна музика, певицата запя една от любимите стари любовни балади на Ейвъри. Тя поведе Уот по-навътре на дансинга, когато той направи крачка назад.
— Моля те. Обичам тази песен. Особено когато я пеят на живо — обясни тя, като се опита да не се смее на ужаса му. Вече рядко имаше изпълнения на живо и много малко възможности да се чуят подобни песни.
Уот послушно пристъпи към нея и сякаш се поколеба преди да плъзне ръка около кръста й. Пое другата й ръка в своята и я залюля нежно.
— Наистина харесваш старите неща — отбеляза той, без да откъсва поглед от нея.
— Какво имаш предвид?
— Става въпрос за начина, по който говореше за песента. Или за онова, което каза в Редуд Парк, или как говореше за Флоренция. Изпълнена си с… носталгия. Защо харесваш старинните неща толкова много?