Беше истинско съвършенство — всичко, което бе искала, откакто се бе преместила тук горе преди четири години.
Най-хубавото беше, че нямаше и следа от тайнственото момиче с броката — ако тя изобщо съществуваше, в което Лида започваше много да се съмнява. Надя така и не беше открила доказателство, че Атлас е бил с друга освен с Лида, нито онзи нощ, нито която и да било друга. Може пък гримът да беше полепнал по ризата му по друг начин. Може да не беше целувал друга.
А и ако можеше да съди по това как протичаше вечерта, Лида започваше да се надява, че двамата с Атлас най-сетне ще се приберат заедно.
Докато идваха насам с ховера, това бе единственото, за което можеше да мисли. Атлас се опитваше да води разговор, а тя, незнайно как, успяваше да отговаря на въпросите му, въпреки че мислите й бяха насочени единствено към тялото му, отпуснато на възглавниците до нея. Всеки път, когато той се наместеше, Лида усещаше как движението преминава през нея. Беше истинско мъчение да е толкова болезнено близо.
Сега, на дансинга, тя си намираше всякакви извинения, за да го докосва. Привличаше го до себе си, ръката й описваше малки кръгчета по гърба му през сакото на смокинга. Нямаше търпение по-късно да го свали от него.
— Какво става с вас с Ейвъри?
— Какво? — Изглежда, не беше чула добре. Мислите й я разсейваха.
— Попитах какво става с вас с Ейвъри — повтори той. Беше седнал на стол край дансинга и Лида се настани до него, без да каже и дума.
— Всичко е наред — отвърна тя автоматично, подразнена, че дори когато Ейвъри не е наблизо, всичко отново се завърта около нея. — Защо да не е?
— Извинявай, не исках да повдигам болезнен въпрос. Просто забелязах, че напоследък не прекарвате много време заедно, и исках да се уверя, че… — Той въздъхна. — Бих попитал Ейвъри, но напоследък не сме в блестящи отношения.
При тези думи Лида поизпъна гръб. Да не би Ейвъри и Атлас да се бяха карали заради нея? Може би приятелката й бе казала нещо на брат си, да му е заявила например, че Лида не е достатъчно добра за него, а пък Атлас да се е застъпил за нея. Не можеше да повярва, че най-добрата й приятелка би направила подобно нещо… но дали все още беше най-добрата й приятелка?
— Благодаря, че попита. Не ми се говори по този въпрос.
— Извинявай. Забрави. — Той, изглежда, искрено съжаляваше, че е повдигнал въпроса. — Искаш ли да потанцуваме?
Лида кимна и той я отведе отново на дансинга.
— Странно ли е, когато се върнеш? — попита тя след малко.
— Може и така да се каже — призна той. — Кулата е толкова различна от всички други места.
— Със сигурност е различна от Амазония — заяви Лида, без да помисли.
Атлас неочаквано се закова на място. После попита бавно:
— Ти откъде знаеш за Амазония?
Мама му стара!
— Ти, струва ми се, спомена — заяви тя и й се прииска да върне думите назад.
— Сигурен съм, че не съм.
— Тогава е била Ейвъри или родителите ти, не знам. Чух отнякъде — отвърна небрежно тя.
Не можа обаче да го заблуди толкова лесно.
— Лида. Какво става с теб? — Той присви кафявите си очи.
— Нищо, честна дума. Извинявай.
Атлас кимна, изглежда, изгуби интерес и продължиха да танцуват. Лида обаче забеляза стиснатата му челюст, напрежението в тялото му.
След още една песен той отстъпи крачка назад.
— Да пийнем по нещо?
— Добре — съгласи се тя, прекалено покорно. Последва го, но той поклати глава.
— На бара е пълно с хора… аз ще ти донеса. Шампанско, нали?
— Благодаря — отвърна безпомощно тя, макар да не обичаше шампанско. То беше любимата напитка на Ейвъри.
Огледа просторните странични зали и се запита къде са приятелите й. Преди да ги види, погледът й попадна на баща й, застанал сам в един ъгъл. Беше се присвил, сякаш не искаше никой да го забележи, и говореше: явно някой му се беше обадил.
Лида веднага си спомни миналия уикенд, когато той излъга за голфа. Без да се замисля, включи лещите на четене по устни и се съсредоточи върху устата на баща си, застанал на десетки метри от нея. Четенето по устните беше предназначено за хора със затруднения в слуха, но Лида бе открила, че е чудесно, когато шпионира, и включи лещите така, че да увеличат образа.
— Все още не мога да кажа на семейството си — превеждаше гласът на робота думите на баща й. Какво да каже, запита се Лида. След малко той продължи. — Добре, ще говоря с нея следващия уикенд.
Озадачена от чутото, Лида го наблюдаваше как приключва пинга и се отдалечава. В този момент майка й застана до нея.
— Лида, изглеждаш великолепно? — възкликна Илара, сякаш не беше видяла как дъщеря й се приготвя. — Къде е Атлас?