— Отиде за напитки — отвърна кратко Лида.
— Лида…
— Ще съм добра, обещавам — добави тя, все още замислена за поведението на баща си. Погледна алената рокля на майка си и скъпите накити и забеляза непозната гривна. — Нова ли е?
— Баща ти ми я подари за годишнината. — Илара показа на дъщеря си гривната, сложна златна плетка, обсипана с мънички диамантчета.
— Това и шалът от „Калвадур“? Леле! — Лида не бе виждала баща си толкова щедър.
— Не съм получавала никакъв „Калвадур“ — отвърна учудено Илара. — Какво имаш предвид, миличка?
— Ето ги двете ми момичета! — Бащата на Лида дойде при тях и хвана ръката на съпругата си. Бяха забележителна двойка, той толкова бял, а тя толкова тъмна, обточеният в черно джоб на смокинга бе същият цвят като роклята й. Лида се запита за какво е било странното обаждане и какво е станало с шала. Да не би да беше размислил и да го е върнал? Връзваше се. И въпреки това й се стори, че става нещо по-голямо.
— Трябва да намеря Атлас. — Лида отстъпи крачка назад. Неочаквано се почувства неловко, почти паникьосана. Имаше нужда да пийне нещо. При това веднага.
— Лида…
— Ще се видим вкъщи — подвикна тя през рамо.
Когато стигна на бара, отиде безсрамно най-отпред на опашката, за да потърси Атлас.
— Извинете. Извинявам се — мърмореше, без да се интересува кого е блъснала. Нуждата й беше като сърбеж, който пълзеше безмилостно по кожата. Някъде дълбоко в себе си усети, че това е предупреждение, но щеше да се занимае с него по-късно, когато гърдите й не бяха толкова стегнати.
Най-отпред на опашката беше застанал кавалерът на Ейвъри. Уот, ако си спомняше правилно. Никой не й го представи на партито на Ерис, когато го видя да се влачи след Ейвъри като изгубено кутре. А сега беше неин кавалер на галата в университетския клуб! Струваше й се невъзможно да се появи в живота им изневиделица, без минало и без обяснения.
— Уот, нали? — попита тя и се присламчи към него. — Тук си с Ейвъри.
— Нали знаеш, че не можеш просто така да прередиш цялата опашка и да застанеш най-отпред?
— Няма проблем, всички са ми приятели — заяви тя и махна небрежно с ръка. Поне донякъде това беше истина.
— Кой съм аз, че да споря с подобна логика — отвърна той и устните му трепнаха, когато потисна усмивката си. Този да не би да й се присмиваше? — След като очевидно си много жадна, да ти купя ли нещо?
— Барът е безплатен — сопна се тя раздразнено, когато барманът с бели ръкавици се обърна към Уот. Тя понечи да му каже, че иска…
— Уиски със сода за дамата. Бира за мен. И чаша шампанско — поръча Уот.
Когато барманът му подаде напитките, Уот и Лида се отдръпнаха настрани, до висока маса, покрай скупчилите се хора.
— Откъде знаеш какво искам? — попита Лида малко объркано. Уиски със сода не беше дамска напитка, но тъкмо тя я успокояваше, когато бе силно възбудена.
— Познах — отвърна небрежно момчето. — Внимавай. Едно е предостатъчно.
Тя го стрелна стреснато с поглед. Какво, по дяволите, имаше предвид с това? „Едно е предостатъчно“ казваха в Силвър Коув. Уот обаче отпиваше невинно от бирата си.
“ Извинявай — каза тя с най-милия си глас. — Дори не съм се представила. Аз съм Лида Коул. — Подаде ръка и Уот я пое. Продължаваше да се подсмихва противно.
— Знам — отвърна той.
— Не е честно — продължи тя, по-объркана, отколкото искаше. — Не знам нищо за теб! Разкажи ми за себе си.
— Аз не съм никак интересен — отвърна той небрежно.
— Къде учиш?
— В гимназия „Джеферсън“.
Тя се намръщи и й се прииска да провери на лещите си, без да привлече внимание.
— Не я знам. Ти…
— Намира се на двеста и четирийсетия етаж — прекъсна я той и я погледна. Не беше висок, но в стойката му имаше нещо внушително. Прииска й се да са седнали.
— Ясно — отвърна Лида, тъй като не знаеше какво друго да каже. Не беше разговаряла с човек от толкова надолу дори когато живееше на километър и половина по-високо от него. — И как каза, че си се запознал с Ейвъри?
— Не съм казал. — Той й намигна. — Струваш ми се безкрайно любопитна. Сигурно защото Ейвъри е най-добрата ти приятелка, нали? — попита компетентно и Лида се изчерви от яд. Да не би Ейвъри да беше разказала на този тип за влошените им отношения?
— Да — отвърна предизвикателно Лида.
Ейвъри се появи сякаш по поръчка. Косата й беше прибрана на хлабав кок, няколко къдрици обрамчваха лицето й, зад едното ухо беше боднато искрящо цвете, както правеха всички в прогимназията. Беше тъпо, но на Ейвъри й стоеше безупречно. Господи, до следващата седмица сигурно всички щяха да носят отново искрящи цветя. Ейвъри пристъпи напред и светлината заигра по роклята й — с висока яка, покрита с миниатюрни парченца огледало. „Разбира се, че това ще избереш — помисли си Лида с изненадваща горчивина. — Това е рокля, която буквално отразява теб до безкрайността“.